Коментари –

0

Коментари –

0
Из „Изкуството да четем по лицето“ на Ерик Стандоп
Изкуството да четем по лицето_корица_Локус

В „Изкуството да четем по лицето” (преводач: Людмила Андреева, изд. 2020 г.) изтъкнатиятият експерт, Ерик Стандоп, разкрива силата на вродената ни способност да етем по лицето, споделя личния си опит, както и много истории, доказващи мощта на този единствен по рода си език.

В книгата са посочени конкретните начини, по които можем да използваме четенето по лице в различни сфери – за успех в бизнеса, отношенията, здравето, любовта…

Примерите са придружени от детайлни черно-бели илюстрации, чрез които лесно да разпознаваме значението на многобройни черти и форми на лицето. 

Първа глава

Изкуството и науката на „четенето по лицето“

Първият ни език

Аз „чета по лицето“. И вие го правите.

Това учение е с толкова критично значение за оцеляването ни, че имаме мозъчни вериги, посветени на преработката на лицевата информация. Техниките за изобразяване на мозъка могат да идентифицират точното място в мозъка, където се локализира нашата мрежа за „разчитане на лицата“.

Учените продължават да изследват как се развиват тези невронни вериги, но повечето смятат, че ние се раждаме с това умение – поне до някаква степен. От момента на раждането,преди дори очите да могат да фокусират, бебето е подготвено да търси лица. В рамките на няколко часа то вече може да разпознава лицето на майка си от това на непозната жена и само за няколко месеца става експерт по идентифициране на пола, расата, емоциите и други базисни черти.

Връзката лице в лице е първият език на детето. Тя е толкова мощна, че новородените са привлечени дори към приличащи на лица конфигурации – редица от два (или три, или повече) обекта над един-единствен обект. Те обаче не реагират на същата конфигурация – или дори на човешко лице, ако е обърната.

По време на корпоративно събитие, на което бях поканен, за да говоря пред около двеста софтуерни инженери, се случи нещо забавно. Нямаше как да не се засмея, когато изпълнителният директор предупреди, че ще ме представят като „житейски консултант“, тъй като „четящ по лицето“ звучало твърде езотерично. В действителност обаче планирах да говоря за живота –какво разкриват нашите лица (и тези на другите) за начина ни на живот.

Започнах речта си, като на бялата дъска нарисувах голям овал с къса вертикална линия в средата и една хоризонтална под нея. След това отстъпих и поканих аудиторията да коментира.

Минутите течаха и никой не казваше нищо. Започнах да се изнервям, но точно тогава някой вдигна ръка.

– Какво виждате? – попитах.

– Бутонът за изключванена дистанционното управление – отговори човекът.

Разбира се, това, което бях нарисувал, не беше бутон за изключване,а очертанието на лице: вертикалната линия представляваше носа, а хоризонталната – устата. Но тъй като рисунката ми нямаше очи, никой не можеше да предположи какво представлява. Ето колко дълбоко сме запечатали модела с два обекта над един-единствен на човешкото лице. Незабавната ни интерпретация на този образ като лице е причината емотиконите, които представляват просто две точки и линийка, да предават цял свят от значения.

С течение на времето, когато може да разграничава характеристиките, новороденото буквално ще вижда любовта в очите на майка си: нейните зеници ще се разширяват заради емоциите. Затова плюшените мечета имат черни копчета вместо очи иса изцяло зеници.

Вероятно това е причината мъжете да са привлечени към жени с големи зеници, както показват изследванията. Преди векове италианките са разширявали зениците си с извлек от растение, което е получило името „красива жена“, или беладона, за да си придадат изкусителен вид.

Това привличане към големите зеници е първично и несъзнавано. След като пораснем, съзнателно събираме данни за другите от множество източници: тона на гласа им, думите, езика на тялото, прическата и дрехите и дори контекста, в който ги виждаме.

Може би в по-малка степен осъзнаваме собствените си способности да четем по лицето, но мозъчните вериги, които ги осигуряват, продължават да пренасят импулси, предизвикващи интуитивни идеи.

В действителност изследванията показват, че фузиформената гънка – специфичната зона в мозъка, която се активира от лица, се развива постоянно от момента на раждане.

Други сложни системи за преработка на зрителна информация, например разпознаването на лица, са по-статични. В процеса на съзряване започваме да разпознаваме много по-широк спектър от лица, необходими за навигирането в разширените ни социални мрежи.

Освен това все по-добре разграничаваме сходните лица. В зрялата възраст се разполагаме в диапазона между ограничената способност и таланта в разграничаването на лица, но средно човек помни и разпознаваме около 20% от хората, които е виждал.

Приблизително 2,5% от американците попадат в долния край на спектъра на идентифицирането заради „прозопагнозия“, или „слепота за лица“, която може да е вродена или придобита заради травма или болест като тази на Алцхаймер.

Хората с прозопагнозия имат проблеми с разграничаването на познати лица, макар че с лекота могат да идентифицират други обекти. Героят от заглавието на прочутата книга на невролога Оливър „Човекът, който обърка съпругата си с шапка “има форма на прозопагнозия. Той идентифицира жена си по гласа, а другите хора в живота си, като брат си например, по специфични характеристики като големи зъби. В средната възраст самият Сакс, който никога не е разпознавал отражението си в огледалото, най-накрая се изправя срещу собствената си слепота за лица.

Противоположното на „слепотата за лица“ е „свръхразпознаването“ – необикновена дарба за идентифициране на лица. Според оценките хората, които са свръхразпознаващи, са 2% и могат да запаметяват и разпознават до 80% от лицата, които виждат.

Ню Скотланд Ярд използва елитна група от свръхразпознаващи, за да ловят престъпници, като изучават кадри от повече от един милион камери за наблюдение в Лондон. Да се открие човек, заснет на местопрестъпление, чиято снимка присъства в архивите на полицията например,е равносилно на търсене на игла в купа сено – изисква впечатляващаспособност да се разпознае лице във видеозапис с лошо качество и ниска резолюция, като при това трябва да се свърже с лицето на известния на полицията престъпник. Главен инспектор Мик Невил, който е създател на тази група, нарича разпознаването на лица „третата революция“ в криминалистиката след отпечатъците от пръсти и ДНК.

Неговата група има изненадващ успех. След гражданско неподчинение през 2011 г. компютърният софтуер за разпознаване на лица успява да идентифицира само един бунтар от 200 000 часа видеозаписи, аедин-единствен свръхразпознаващ идентифицира 190. Според публикуваната статистика 73% от идентификациите на групата са довели до наказателни обвинения. Това, което притеснява защитниците на гражданските права обаче, е, че 13% – дори след независима инспекция от втори свръхразпознаващ – са довели до погрешни арести…

Тези нови технологии са предизвикали подновяване на интереса към нашата човешка способност за „четене по лицето“. Отхвърляна на Запад през по-голямата част от ХХ в. като псевдонаука, днес тя се изучава велитниуниверситети като Университета на Калифорния в Бъркли, Нюйоркския университет, Станфорд и Принстън. Някои от тези изследователи продължават да отхвърлят „четенето на лицето“ като физиогномия – практиката на преценяване на характера по лицето, която датира от хиляди години, както ще обсъдим в глава 3 „Четенето по лицето през историята“.

Критиците на четенето по лицето описват чертите, които хората, противопоставени на машините, „разчитат“ по лицето като стереотипизиране. Дори и най-скептичните обаче признават, че ние сме вродено подготвени незабавно да оценяваме хората по техния външен вид. Както пише ученият и авторитет по първите впечатления Александър Тодоров от Принстън: „Достатъчно е да видим лице за по-малко от една десета от секундата, за да си формираме мнение“.

През последните няколко десетилетия дузини изследвания демонстрират, че когато им се покаже изображение на лице – независимо дали човешко, или компютърно генерирано, повечето изследвани лица ще определят неговата личност по същия начин.

За да уеднаквят своите експерименти, психолозите обикновено карат изследваните лица да оценяват личностите по това, което те наричат „големите пет“ личностни черти: екстраверсия, любезност, съвестност, емоционална стабилност/невротизъм и откритост към опита. Консенсусът по личностите, които лицата разкриват, се проявява дори в изследванията на деца.

Например в две изследвания от 2014 г. учените откриват, че 3- до 4-годишни деца могат последователно да разграничават лица, които са „мили“ и „подли“, „силни“ и „не много силни“, „умни“ и „не много умни“.

Средната стойност на отговорите по категориите показва, че72% от 3- до 4-годишните са съгласни с чертите, които лицата разкриват. При 5- и 6-годишните степента на съгласие е по-голяма (81%),а при 7- до 10-годишните тя се повишава на 88%. При възрастните степента на съгласие е почти същата като тази при 7- до 10-годишните (89%).

Въпреки това много учени настояват, че личността не може да се разкрие само по лицето. Първо, казват те, лицата се променят във всеки момент, както ще обсъдим в глава 7 „Светът на израженията“.

Второ, те предупреждават срещу „свръхгенерализирането“, или придаването на прекалено голямо значение на видимите сигнали. Привлекателността е един от объркващите сигнали, които те цитират, и може да предизвиква ефект на ореола, като придаде на човека по-любвеобилен и мил вид просто защото е красив. Макар че всички сме привлечени към привлекателните хора (вж. карето „Идеалното лице“, където са отбелязани чертите, които според изследванията правят хората по-привлекателни), в четенето по лицата понятието „красота“ не е особено релевантно.

Вместо това ние търсим цялостната картина. От изследванията върху слепотата за лица знаем, че човешкият мозък и компютърният алгоритъм преработват лицата по различен начин. Вместо да диференцира характеристики, мозъкът разглежда лицето холистично, като едно изображение. Това е една от основните причини тази книга да не е наръчник, който предлага списък от лицеви характеристики, техните приписани значения и инструкции как да четете по лицето.

Един компютър може да има база данни с изображения на лицата на хиляда престъпници и да ги сортира, за да определи какво е общото между тях. Хората обаче се изправят пред всяко ново лице в реално време, възприемат неговите фиксирани характеристики, например очите, носа и устата; наблюдават го да преминава през цял спектър от микроекспресии и по пътя на интуицията правят обикновено несъзнавано заключение.

Заинтригува ли ви откъсът? Открийте повече информация за „Изкуството да четем по лицето“ на Ерик Стандоп на сайта ни.

Етикети: carpe diem locus бизнес

Прочетете и тези публикации…