Коментари –

0

Коментари –

0
Среща с автора: Мат Хейг за писането, социалните мрежи и малтийския териер
Мат Хейг

„Мат Хейг е потресаващ“, казва Стивън Фрай за новата звезда на британската литература. И читателите са съгласни: романите на Хейг с месеци оглавяват класациите с бестселъри в Обединеното Кралство.

Но каква знаем за автора на „Причините да останеш жив“ и „Средношната библиотека“? Предлагам ти да се запознаем с него по-отблизо.

Не спазвам определен режим на писане.  Дори не съм убеден, че подходящата дума е „,режим”, бих го нарекъл по-скоро „навик”. Стараех се да съм „истински” писател, направих си кабинет и си определях минимално количество думи на ден. Постоянно си напомнях, че Хемингуей ежедневно е писал най-малко по 100 думи, което, разбира се, е сравнително леснопостижимо. 

Известно време се мъчех да постигна същата цел. Но не бе задълго. В действителност аз съм непостоянен. Понякога с месеци съм в застой – или „туитинг”, както понякога го наричам, защото това е време, когато просто седя и зяпам отворения документ в текстовия редактор, въздишам тежко, отнасям се в мисли за човешката тленност, разглеждам сайта за пътувания Tripadvisor, за да си намеря добър хотел в Шри Ланка или в Копенхаген, пиша изречение, после го изтривам, и наричам цялото това занимание работа.

Но има и различни дни, когато правя точно обратното. Тракам по клавиатурата и набирам абзаците със скоростта на светлината, като стигам до шест хиляди думи на ден – тогава се чувствам като Филип Дик, само че без амфетамините. Между другото понякога ми се получава изненадващо добре. Ако още на първата чернова успея да отметна около трийсет хиляди думи, а крайният срок вече наближава, то – макар че не обичам да се хваля – се смятам за бърз.

Любимата ми част от писателската работа е моментът, когато посред първата чернова, изпадаш в своего рода състояние на транс, а пръстите ти се мъчат да са в синхрон със скоростта, с която историята се разгръща като трескаво видение в ума ти. Подобно явление се случва изключително рядко в процеса на писане. При мен трае не повече от две седмици, после отшумява. И отново се заравям в мрежата и започвам да изучавам симптомите на болестта, от която ми хрумва, че страдам в момента.

Но както вече ви споменах, съществуват навици. От известно време например установих, че пиша по-добре рано сутрин, отколкото следобед.  Ако работя вечер, само оплесквам нещата повече, защото ми се приспива. Бездруго не спя добре: всъщност заспивам нормално, но се събуждам в ранни зори.

След като се събудя обикновено се въргалям около час в леглото, мъча се да заспя отново, ала в ума ми се въртят рояци мисли, главата ми забръмчава като развален принтер и в крайна сметка отварям лаптопа, намалявам яркостта на екрана, за да не събудя съпругата си, и започвам да пиша. Най-често съм по-продуктивен между седем и девет сутринта, отколкото през остатъка от деня.

Преди да се изкъпя и приготвя, излизам да потичам. Живея в Брайтън и държа да отбележа, че обичам сутрешното бягане по плажа, но повечето утрини се запътвам към фитнес залата, която се намира близо до гарата. Там тичам на бягаща пътека. Повече ми харесва, въпреки общоприетото мнение. Освен това ежедневните тренировки на бягащата пътека са ми не само крайно необходими, за да поддържам психичното си здраве и да държа надалеко демоните на тревожността, но и ми помагат да пиша.

Фактът, че е скучно донякъде се явява и същността на заниманието. Разполагам със свободно пространство далеч от екрана на компютъра и домашните задължения и не ми се налага да мисля за друго. Често, докато бягам в залата, ми хрумват идеи, решавам проблеми, свързани със сюжета, или избирам най-подходящото заглавие на книгата, която пиша.

След като потичам, ако имам време, се заемам с йога. Целта ми е отново е да се погрижа за психиката си (както и за „писателските” си болки в гърба), а остатъка от сутринта прекарвам в писане. Въпреки че имам обзаведен кабинет, аз почти не работя в него. Отдавна си представям как ще си измайсторя барака в градината в стил Роалд  Дал, макар дълбоко в душата си да знам, че едва ли ще се наканя да работя там. Така че просто сядам на дивана във всекидневната и пиша.

Страдам от постоянен шум в ушите, от който не мога да се отърва, дори да се изолирам като Джонатан Франзен с помощта на тапи за уши. По тази причина не обръщам внимание на околните шумове, което е добре за мен, защото имам две деца и малтийски териер, който наскоро откри безумното удоволствие да пази територията си и лае подир пощальона, пазарските торби и почти всичко.

Вечер започвам битка със себе си, пряко волята си изсмуквам от пръстите по някое и друго изречение, губя си времето в Туитър, отговарям на имейли или оставям лаптопа и се отдавам на семейството си, мъчейки се да съсредоточа вниманието си върху действителността. По-късно – когато децата заспят – се старая да отделя време и за най-важната отговорност на всеки писател: четенето.

Ето така минава моят ден. Съвсем обикновен ден, изпълнен с мечти и задължения. Не се оплаквам от живота си.

Започнах да пиша през 2004 г. и оттогава имам издадени над 20 книги. Тайната на моята продуктивност се крие в това, че постоянно съм недоволен от себе си. Все си мисля, че мога и по-добре. Не е съвсем нормално, нали? Докато пиша книга съм влюбен в нея, ала в момента, в който излезе на книжния пазар, вече ми се иска да напиша нещо по-добро.

Ако трябва да съм искрен, аз не умея да изграждам сюжета. Когато ми хрумне идея за книга, започвам да пиша със скоростта на светлината, за да не я забравя. Знам, че някои автори на трилъри рисуват схемата на разследването на специална дъска. Аз не мога като тях. За мен писането е като наркотик, сякаш изпадам в транс, когато пиша. Често ми идват наум неща, от които самият аз се изумявам. Но мисля, че щом авторът успява да изуми себе си, то ще може да изуми и читателите. Харесва ми, че дори аз не знам какво ще се случи в книгата ми.

Вероятно това е причината да не се захващам с преподаване – макар че неколкократно ми предлагат да водя курсове по творческо писане – не мога да обясня и да науча някого как да пише, след като самият аз не го разбирам. Аз просто пиша и колкото и да е странно, получава се. Повече прилича на курс, в който се учиш как да мечтаеш правилно. Опитай се да го обясниш! Или можеш да мечтаеш, или не.

Открий в блога откъси от книгите на Мат Хейг, а за повече информация посети и електронната ни книжарница.

Етикети:

Прочетете и тези публикации…