Изберете страница

„Среднощната библиотека“ – магичен портал към паралелни светове

Публикувано на: 30/05/2021

l

Автор: Locus Publishing

Мат Хейг е журналист, писател и посланик на грижата за психичното здраве не само в родната си Великобритания, а в световен мащаб. Автобиографичната му изповед „Причините да останеш жив“остана в списъка на световните бестселъри близо година благодарение на нестихващия интерес на читателите от цял свят и се превърна в успешен инструмент за привличане на общественото внимание върху все още широко пренебрегваната тема за депресията.

В новата си книга „Среднощната библиотека”, която завършва преди началото на пандемията, Хейг продължава да окуражава хората да повишават информираността си за проблемите с психичното здраве и това, което му влияе. Вдъхновен отчасти от личния опит на автора с психичните заболявания, романът разказва историята на 35-годишната Нора Сийд – жена с многобройни дарби и малобройни постижения. След поредната върволица от провали, Нора приема свръхдоза антидепресанти.

Ала вместо забравата, на която се надява, тя се озовава в Среднощната библиотека – магично пространство между живота и смъртта, където открива, че всяка книга по лавиците е вход към паралелен живот, път, по който би могла да поеме, ако нещата се объркат.

Мъдрата библиотекарка насърчава Нора да опита многобройните текстове, като ѝ обещава, че в мига щом се почувства неудовлетворена от един нов живот, ще се озове обратно в библиотеката, готова да опита отново. През целия този период времето в библиотеката е спряло. Зоват я безброй други животи: в един от тях Нора става плувкиня от Олимпийски отбор, в друг е рок звезда, а в трети се омъжва за приятеля си и двамата отварят кръчма в провинцията. Чувствайки, че не е успяла да реализира потенциала си в истинския си живот, Нора изследва възможностите да е по-богата, по-известна, дори на моменти по-щастлива.

Но дали ще успее да открие живота, който й пасва толкова добре, че да пожелае да остане в него?

 „Исках да напиша нещо философско, забавно и свързано с психичното здраве, защото никога досега не бях изследвал темата за психичното здраве в романите си. В мига, в който ми хрумна идеята за библиотека, която би могла да бъде портал към други светове, разбрах че е съвършена, защото бездруго в библиотеките се случва именно това,”

Почитателите на творчеството на Мат Хейг вече знаят, че в книгите си той често споделя собствения си опит с преодоляването на тревожността и депресията. Ето какво разказва авторът за ситуацията през последната година, книгите и оптимизма в интервю за “Daily афиша”.

 

Очевидният въпрос: Как се справяте със ситуацията, в която всички се озовахме през последната година?

Аз, до известна степен, мога да се нарека късметлия: писател съм и работя в къщи. В живота ми не настъпиха толкова големи промени, колкото при повечето хора. Децата ни се обучават у дома, и когато във Великобритания всички ученици преминаха към дистанционно обучение, при нас нищо не се промени. Аз обаче съм от хората, които непрекъснато се притесняват. Тревожа се от новините. Безпокоя се за родителите си и за всичко, случващо се по света. Обикновено си подарявам вечеря в ресторант или си взимам отпуск, за да пътувам, но сега тези неща или не са разрешени, или човек просто няма желание за тях, защото би се изложил на опасност. Чувствам известна неувереност: не е ясно колко време ще продължи всичко това и докога ще ни се налага да живеем по този начин.
Много ми харесва обаче, че не пътувам с влак. Не живея в Лондон и всеки път, когато имам среща, трябва да се качвам във влак. Радвам се, че сега не е нужно да го правя. Харесва ми и новия начин на общуване с хора от целия свят – хубаво е, че свикнахме с тази виртуална форма на комуникация.

 

Многократно сте казвали, че страдате от агорафобия. Опитът ще ви помогне ли да се справите с принудителната изолация, или напротив, ще усложни нещата?

Вече не страдам от агорафобия, но тревожността ми остана. Оказа се странно да наблюдавам как хората се държат почти като мен, когато се страхувах да изляза на улицата. Струва ми се, че мнозина се озоваха в сложна ситуация дотолкова, доколкото тя отключи редица психически разстройства и практически оправда страховете на хората, страдащи от агорафобия.
Най-необичайното за мен е, че когато имам реална причина за безпокойство, аз се тревожа по-малко.

 

„Тревожността ми се засилва, когато няма за какво да се тревожа”.

 

В подобни моменти започвам да се самонавивам, безпокоя се за безпокойството си, изпадам в депресия заради самата депресия. Чувствам се много по-добре, когато се налага да решавам проблем, който не е в самия мен. Например, когато живеехме в Йорк – древно градче в северна Англия – имахме красива къща на брега на реката. Една зима депресията ми се обостри. След това валя много дълго време, нивото на реката се повиши и водата заля дома ни. Кухнята ни бе съсипана, всичко потъна под вода. Цената на къщата ни светкавично се понижи, нуждаехме се от нова кухня. Всички ни съжаляваха: „О, ужасно е!” Така си беше. Наистина бе ужасно. Аз обаче мигом забравих  за депресията си, защото се появи занимание извън собствените ми мисли. Това не се случва при повечето хора, но на мен ми е нужен външен дразнител. А през последната година имам гигантски външен дразнител.

 

В книгата ви „Как да спрем времето” героят казва: „Всеки път, когато виждам някого – особено човек, когото не познавам – да чете книга, чувствам, че светът става малко по-безопасен.” Наистина ли мислите така? Някои от най-злите и агресивни хора, които познавам, са образовани и четат много.

Е, това е мнение на главния герой. Аз не съм книжен фетишист, но понякога съм съгласен с думите му. Не смятам, че сами по себе си книгите са нещо добро. Ако четеш, например, „Моята борба” това не означава непременно, че ще станеш по-добър човек. Дори е рисковано, в известен смисъл, да разграничаваме книгите от останалата култура – от видеоигрите, от киното – не мисля, че в тях има нещо по-особено. В защита на книгите ще кажа: вярвам, че сега, в XXI век, те се превръщат в своего рода безопасно пространство, което не изисква нищо от нас. Книгата просто си стои на рафта, не е нужно да плащаме всеки път, когато я прелистваме, не сме длъжни да взаимодействаме с нея, не се налага да натискаме всевъзможни бутончета, освен ако не четем електронна книга.

 

В сравнение с другите медийни формати – Netflix,  интернет – четенето до известна степен се доближава до медитацията.

Това е причината да смятам, че сега книгите са по-полезни от когато и да било: не за света, а за самите нас. През 2020 година във Великобритания продажбите на книги и са се увеличили, както и използването на библиотеките. Хората четат повече.

 

Често говорите за опита си с преодоляването на депресията, а веднъж дори сравнихте действието на депресията с фалшивите новини. Бихте ли ни разтълкували тази метофора?

Депресията е много убедителна. За първи път изпаднах в депресия, когато бях на 24 години. Преживях срив, който се появи от нищото. Заглавията на фалшивите новини тръбяха в главата ми, че към 25 годишен ще умра. Бях сигурен, че дори ако по някакво чудо остана жив, ще се озова в усмирителна риза. Депресията ми казваше, че нямам бъдеще, че ме очаква непрогледен мрак. Нямах представа как изпаднах в депресия, нито пък как щях да се избавя от нея. Ако се попаднеш на непознато място и нямаш карта, много трудно ще успееш да избягаш: ето такива мисли се въртяха в ума ми тогава.


Единственият начин да разбереш, че въпросните „новини” са фалшиви, е да прекараш достатъчно дълго време в това състояние, за да отхвърлиш доводите на депресията. Доживях до 25, а после до 30, вече съм на 45, партньорката ми не ме изостави. Да, лошите неща, сами по себе си, се случват. Но абсолютната вяра в това, че никога няма да се зарадваш на разходка под слънцето, да се насладиш на чаша вино, да слушаш музика с удоволствие – в крайна сметка се оказа фалшиво.


Обичам да използвам метафори, когато говоря за депресията. Нужни са ми, за да опиша невидимото. Стигнеш ли до дъното, нито можеш да промениш живота, нито да се справиш с него. В подобни моменти трябва просто да усържаш положението, докато усетиш, че нещо се раздвижва. Промените в човешкия мозък настъпват благодарение на преживяванията ни. Настъпват промени дори когато бездействаме. Невъзможно е все да сме едни и същи, винаги се различаваме по малко от тези, които сме били преди десет или двайсет години. Някои неща се запазват, други търпят сериозна промяна. Уж сме същите, но сме различни.

 Веднъж на среща с читатели в Шотландия, един човек ми каза: „Е, леко си се разминал. Имал си до себе си любящо семейство, грижовни родители, момиче. А какво да правят тези, които чувстват, че си нямат никого на света? За какво да живеят?”

Въпросът е ужасно сложен, бавех се с отговора. Но след като поразмислих, осъзнах две неща. Първо, когато бях много болен, всичко това нямаше никакво значение. Звучи ужасно, но на мен ми беше все едно дали родителите ми са любящи. Чувствах, че съм им в тежест. Струваше ми се егоистично да продължавам да живея. Когато някоя известна личност сложи край на живота си, хората казват: „О, колко егоистично! Той имаше всичко!” Депресията така изкривява съзнанието ти, че се замисляш, дали пък не е егоистично да живееш. Струва ти се, че без теб на околните ще им олекне.
Второ, дори да си нямаш никого на света, ти въпреки това живееш заради другите хора – те са просто различни твои версии, които още не съществуват. Аз съм напълно различен от човека, който бе застанал на ръба на скалата в Испания и смяташе да скочи от нея.

 

Трябва да вярваш, че в даден момент в бъдещето съществува друга твоя версия, – ти си, но и не си ти – която ще е много благодарна на предходната, че е останала жива.

През последната година не ме напуска мисълта за неопределеността, защото тази дума е навсякъде. Хората казват, че неопределеността е източник на стрес и тревога. В известен смисъл съм съгласен, ако говорим за неувереност, свързана с COVID 19 или ваксините. Неопределеността обаче е и източник на надежда. Не съм будист, но скоро прочетох, че в будизма неяснотата се приема като част от живота. За западните просветители неопределеността е била нещо негативно, но ако я приемем, тя ще ни подари повече шансове за надежда, повече шансове за щастие. Получи се доста дълъг отговор.

 

Правилно ли разбирам, че тази метафора е в основата на „Среднощната библиотека”?

 

– Да, точно така.

 

В книгата присъстват множество автобиографични елементи – не толкова в наративен, колкото в емоционален смисъл. Хрумна ми, че главната ви героиня е жена,  за да запазите дистанция между себе си и нея. Прав ли съм?

Много точно наблюдение. Ще си призная, че в първата чернова на „Среднощната библиотека” главният герой беше мъж на име Адам. Проблемът обаче бе, че той твърде много приличаше на мен. Когато гледаш лицето си в огледалото твърде дълго, преставаш да го разпознаваш. Ето че и аз не успявах да видя въпросния персонаж: той бе просто друга моя версия, която стана невидима. Обзе ме желание отново да го направя видим, да е той, а не аз. Най-лесният и удобен начин беше да сменя пола. В момента, в който го замених с жена, започнах да я виждам.
Промяната  ми позволи да включа в романа си куп автобиографични детайли. С появата на Нора вече можех да пиша свободно за собствения си опит, да го излея на страниците.

 

Трябва да вярваш, че в даден момент в бъдещето съществува друга твоя версия, – ти си, но и не си ти – която ще е много благодарна на предходната, че е останала жива.

В нехудожествените ми книги всичко написано е истина, но има неща, за които не исках да пиша. Боях се да не разстроя родителите си и моята партньорка.
В художествената литература може да си честен относно отношенията ти с хората, защото вмъкваш собствения си опит в нечии други отношения, променяш детайли и тогава хората смятат написаното за измислица.
Ето защо, докато пишех  „Среднощната библиотека”, се чувствах много по-свободен, да описвам психичното си здраве. В известен смисъл това е най-фантастичната ми книга и едновременно с това най-фактологичната и откровенната в емоционален смисъл.

 

И накрая: оптимист ли сте?

 

Да. Макар че преди не бях. Мисля, че по природа не съм оптимист, нужно е да поработя още по въпроса. Писането на книги е част от работата ми в тази посока. Да приемаш отчаянието и безнадеждността, но да се опитваш да откриеш положителното и обнадеждаващото – това е причината да съм предпазлив оптимист.
Човек трябва да е оптимист, защото песимизмът е безполезен. Необходимо е да си честен, да си реалист, но в същото време да търсиш надежда навсякъде. Най-лесно е да кажеш, че светът е ужасно място. Но когато разговаряш с хората се обнадеждаваш.

 

Оптимист съм не защото смятам, че е лесно, а защото вярвам, че е полезно.

Назовете три причини, които да ни изпълват с оптимизъм в този момент?

 

– Кучетата. (смее се) Може ли да кажа кучетата?

Разбира се.

Докато на света има кучета, винаги ще имаме повод за оптимизъм.
Ще спомена и природата. Когато наблюдавам небето или някое дърво – тези извънвремеви неща ми напомнят, че сме тук, на Земята сме и трябва да я пазим. Действа успокояващо – да разбираш, че сме час от този континиум и светът е много повече от самите нас.
И хората. Докато имаме приятели, общи интереси и теми за разговори си струва да се наслаждаваме на взаимната си компания и да сме малко по-добри.

Прочети още…