Изберете страница

Из „Среднощната библиотека“ на Мат Хейг

Публикувано на: 22/01/2021

l

Автор: Locus Publishing

Скъпи който и да си,
Имах всички шансове да постигна нещо в живота си и пропилях всичките до един. Поради собствената ми небрежност и
злощастие светът се отдръпна от мен и затова сега е напълно
логично аз да се оттегля от света.
Ако смятах за възможно да остана, щях. Но не смятам. И
следователно не мога. Вгорчавам живота на хората.
Нямам какво да дам. Съжалявам.
Бъдете мили един към друг.
Довиждане,
Нора

00:00:00

Отначало мократа мъгла беше толкова плътна, че тя не различаваше нищо друго, после бавно видя как от двете ѝ страни се появяват колони. Стоеше на пътека, нещо като колонада. Колоните бяха бледосиви, с петънца от блестящо синьо. Подобните на мъгла изпарения се разнесоха като духове, които не искаха да бъдат наблюдавани, и се появи форма.
Солидна, правоъгълна форма.
Форма на сграда. Голяма приблизително колкото църква или малък супермаркет. Имаше каменна фасада в същия цвят като колоните, с голяма дървена централна врата и с покрив, опитващ се да докара впечатлението за великолепие, със сложни детайли и внушително изглеждащ часовник на предния фронтон, с изрисувани в черно римски цифри и стрелки, които показваха полунощ. Високи сводести прозорци, обрамчени с каменни тухли, пронизваха предната стена на равно разстояние един от друг. Когато най-напред погледна, ѝ се стори, че прозорците са само четири: миг по-късно обаче определено бяха пет. Помисли си, че сигурно
е преброила погрешно.
Понеже наоколо нямаше нищо друго и тъй като не се налагаше да бъде другаде, Нора пристъпи предпазливо към сградата.
Погледна дигиталния циферблат на часовника си.

00:00:00

Полунощ, както ѝ бе подсказал часовникът.
Зачака настъпването на следващата секунда, но тя не настъпи. Дори докато се приближаваше към сградата, дори докато отваряше дървената врата, дори докато влизаше вътре, циферблатът не се промени. Или нещо не беше наред с часовника ѝ, или нещо не беше наред с времето. При тези обстоятелства можеше да е всяко от двете.
Какво става?, запита се тя. Какво става, по дяволите?
Може би това място щеше да съдържа някои отговори, помисли си тя, докато влизаше. Беше добре осветено, а подът беше от светъл камък – нещо между светложълто и камилско кафяво, като цвета на стара страница, – но прозорците, които беше видяла отвън, ги нямаше вътре. Всъщност, макар да бе пристъпила само няколко крачки напред, вече изобщо не виждаше стените. Вместо това имаше лавици с книги. Безкрайни пътеки с лавици, които стигаха до тавана и се разклоняваха от широкия открит коридор, по който вървеше Нора. Свърна по една от пътеките и спря, за да се втренчи озадачено в привидно безкрайното количество книги.
Книгите бяха навсякъде: по лавици, толкова тънки, че със същия успех можеха да са невидими. Всички книги бяха
зелени. В какви ли не нюанси на зеленото. Някои от томовете бяха в мътно блатисто зелено, други – в ярко и ведро бледозелено, трети – в дръзко смарагдово, а четвърти – в пищното зелено на летни ливади.
А като стана дума за летни ливади, въпреки факта, че книгите изглеждаха стари, въздухът в библиотеката беше
свеж. Имаше наситен, тревист, „външен“ аромат, не прашния мирис на стари томове.
Лавиците сякаш наистина се простираха до безкрай, прави и дълги към далечен хоризонт, като линии, показващи еднопосочна перспектива в училищен проект по изкуство, нарушавани само от някой и друг коридор.
Избра наслуки един коридор и тръгна. На следващия завой свърна наляво и се пообърка. Затърси откъде да излезе, но нямаше табела за изход. Опита се да се върне по стъпките си към входа, но бе невъзможно.
В крайна сметка трябваше да заключи, че няма да намери изхода.
– Това не е нормално – каза си Нора, за да намери утеха в звука на собствения си глас. – Определено не е нормално.
Спря и приближи до някои от книгите.

По гръбчетата нямаше заглавия или имена на автори. Ако не се брояха различните нюанси, единствената друга отлика беше размерът: книгите си приличаха по височина, но бяха различно широки. Гръбчетата на някои бяха широки по пет сантиметра, на други – значително по-малко. Една-две не бяха много по-дебели от брошури.
Посегна да издърпа една от книгите: избра една средноголяма в леко мърляв маслинов цвят. Изглеждаше малко прашна и протрита.
Преди да я издърпа напълно от рафта, чу глас зад гърба си и отскочи назад.
– Внимавай – предупреди гласът.
И Нора се обърна да види кой е там.

Прочети още…