Изберете страница

Из “Спринт към победата” на Джо Фостър

Публикувано на: 08/07/2021

l

Автор: Locus Publishing

“Спринт към победата” на Джо Фостър (преводач: Маргарита Иванова, изд. 2021 г.) е вълнуваща история за триумфа напук на несгодите, разкриваща предизвикателствата и жертвите, които съпътстват създаването на една световноизвестна марка. Освен това е и разказ за това как един малък местен бизнес може да се преобрази с помощта на точните продукти и далновидност и да прерасне в нещо много, много по-голямо.

Надникваме между кориците:

***

В един сив ноемврийски ден през 1904 г. дъждът безмилостно се изсипвал върху тълпите, скупчени по балконите на стадиона „Айброкс” в Глазгоу. Гъстите сиви облаци били изсмукали цвета и въодушевлението от това спортно събитие. Стълпотворения от верни приятели и семействата на спортистите гледали състезанието с вдигнати яки, тихо проклинайки шотландския климат.

Когато обаче на пистата излязла една ниска, набита фигура, шушукането се засилило и бурята била забравена. Всички били вперили поглед в него – състезател аматьор на средна и дълга дистанция – Алфред Шръб.

Алфред заел мястото си на старта, загладил завидния си засукан мустак и погледнал множеството. Не изглеждал като световен шампион в сравнение със застаналите до него високи и по-атлетични бегачи. Даже и да изпитвал напрежение, не му личало, но много добре знаел какво се очаква от него.

Разказите за нечовешката му бързина били издигнали репутацията му до почти легендарно ниво. По най-различни състезания хората отново и отново преповтаряли истории за подвизите му – как Алфред трябвало да се състезава срещу коне или сам да се съревновава с щафетен отбор, тъй като на света нямало човек, който може да се мери с него.

Алфред не ги разочаровал. Както винаги. Подобно на всяко друго надбягване, и този път той се откъснал от групата, оставайки ги далеч назад. Този ден той подоб­рил рекордите на 6 и 10 мили,

и поставил нов световен рекорд, изминавайки 11 мили и 1137 ярда1 за един час. Всичко това постигнал обут с обувките на Foster’s.

Дядо често ходел по състезания, за да раздава обувките си не само на спортистите, но и на репортерите. Те рано или късно непременно пишели статии за неговата компания, а атлетите моментално забелязвали какви предимства носят неговите „подаръци” и разпространявали информацията навред. Още тогава той усетил влиянието на инфлуенсърите, точно както правят в днешно време фирмите.

Спортни ентусиасти от цялата страна били луди по Алфред. Съперниците му искали да знаят всичко за него – тренировъчната му програма, техниките му за дишане… обувките му. Повечето бегачи все още носели тежки боти, а Алфред се състезавал с черни ушити на ръка обувки с шипове. Дали пък те не били тайната към успеха му?

Изглежда, много хора мислели точно така. Работата във Foster’s се увеличила драстично, тъй като все повече спортни организации поръчвали тези забележителни обувки, за които Алфред Шръб им отворил очите. Той обаче бил само един от катализаторите на успеха на дядо Джо.

Няма спор, че дядо е бил иноватор в областта на обущарството, но освен това той бил изпреварил времето си и що се отнася до маркетинг. Според мен именно тази комбинация го прави гениален.

Геният не разчита единствено на креативност, изобретателност и производителност. Нуждае се и от признание. Без някой да ви признае, няма как бъдете възприети като гении. Дядо бе създал напълно нов продукт, шпайковете, и разпространявал новината по най-различни начини.

Витрината на работилницата му на Дийн Роуд била като ранна версия на билборд на днешния Пикадили Съркъс1. Всеки сантиметър от фасадата бил оползотворен за реклама на продуктите и услугите на Foster’s. Зад стъклената витрина били наредени десетки спортни трофеи и обувки, а по тухлената стена имало ръчно изрисувани реклами за всичко от поправки на подметки и токове за по два шилинга и шест пенса до шпайкове на едро и изработка на обувки за футбол.

Маркетинговата му стратегия не спирала дотук обаче. Дядо мислел и за бъдещето. Тъй като двата местни спортни клуба имали проблеми с набирането на членове, той предложил Болтън примроуз хариърс да се обединят с Болтън хариърс и да сформират Болтън юнайтед хариърс. Президентите на двата клуба видели в това възможност да затвърдят позициите си на северната спортна сцена, но за Джо това означавало, че ако двата клуба печелят трофеи с неговите продукти, би могъл да изгради още по-голяма платформа, от която да промотира почти непобедимите си обувки.

Джо успял да сформира новия клуб Болтън юнайтед хариърс от останките на двата стари чак през 1908 г., като в крайна сметка увеличил членовете на седемдесет. Новият клуб пращал отборите си на състезания из целия регион и отвъд. Неизменно печелели много надбягвания. Веднъж дори спечелили всичките. Не една вежда се повдигала от изумление и езиците се развързали.

До 1912 г. клубът станал относително богат, вследствие на което ново място, където да се помещават, било построено за значителната сума от 800 паунда. Окуражени от доброто си финансово състояние в момента, от клуба организирали амбициозно състезание на пистата за конни състезания „Олд Хорс”.

Голяма част от парите на клуба били похарчени за реклама на събитието, създавайки огромен интерес, както сред атлетите, така и сред зрителите, особено предвид че клубът бил поканил олимпийския златен медалист Уили Апългарт да се състезава. Събитието обаче буквално се превърнало в бедствие. Влажният ланкашърски климат изненадал всички с ден, който не бил подходящ за нищо друго освен човек да си седи на закрито и да гледа как дъждовните капки се надбягват по прозорците.

Тъй като клубът бил получил тежък финансов удар, било решено да се опитат да възстановят щетите с тържествена гала. Уили отново бил поканен заедно с една камара американски спортисти, но мрачните ланкашърски небеса отново излели порой и провалили събитието. Само благодарение на по-малко амбициозни събития в комбинация с по-благоразположено време клубът успял отново да стъпи на краката си.

Необезсърчен от проблемите на любимия му спортен клуб, дядо продължавал да рекламира бизнеса си в страната. Публикувал дръзки обяви в спортни вестници и не спирал да пътува по различни национални състезания, за да подарява обувките си на водещите бегачи в страната. Също така започнал да плаща на елита да носи шпайковете му, изпреварвайки с около трийсет години във времето Ади Даслър, който по подобен начин снабдил с безплатни обувки Джеси Оуенс за Олимпиадата в Берлин през 1936 г. Може би това е било най-първата форма на спонсорство в бранша. Освен това сработило.

Все повече британски топ атлети отказвали да бягат с нещо различно от обувките на Foster’s. Искали да се възползват от предимствата, които те давали. Веднъж щом страстта се разразила, започнала да се разпространява като епидемия.

На Олимпийските игри в Лондон през 1908 г. Артър Ръсел спечелил златото на бягането с препятствия на 3200 метра, пресичайки финала, обут с обувки на Foster’s.

В този начален „златен” период за бизнеса се родил баща ми, през 1906 г. Според семейната традиция го кръстили със същите инициали като дядо, Дж. У., само че малкото му име било Джеймс или както станал известен по-късно – Джим.

Тъй като семейният бизнес процъфтявал, съвсем скоро всеки член от семейство Фостър бил впрегнат на работа, за да помага с поръчките. Ето как осемгодишният Джим и брат му Бил (на тринайсет) станали работници във фабриката на току-що преименуваната фирма J. W. Foster & Sons…

… Дядо винаги правел всичко възможно Бил да не пропусне някоя възможност да рекламира семейния бизнес във вестника. В една от статиите си той написал: „Хариърс имат огромния късмет Джо Фостър да се грижи за обувките им, като по този начин той не само ги съветва каква екипировка би била най-подходяща за пистите на Касъл Ърлуел или Крю, а и им я предоставя. Освен това бих посъветвал младежите да вземат желаните от тях обувки сега и да не го оставят за последния момент”. Идея нямам как подобна откровена реклама на семейния бизнес му се е разминала, но той си списвал колонката по подобен начин в продължение на години.

Бегачите от женски пол също започнали да оставят своя отпечатък в международния спорт и съответно да разпространяват славата на обувките Foster’s. През 1932 г. Етел Джонсън, състезателка на Болтън Юнайтед Хариърс, подобрила рекорда на 100 ярда на шампионата WAAA, а страховитата Нели Холстед прегазила няколко рекорда, все с обувки на Foster’s. По-късно Холстед става известна като една от най-великите спортистки на Великобритания.

Дядо е бил един от първите в бранша, които забелязали значимостта на този разрастващ се сектор и му осигурил екипировка. Както с много други неща, той отново изпреварил времето си. Разбира се, нямало как да го знае тогава, но петдесет години по-късно пазарът за женско спортно облекло щял да стане източник на невиждан успех за семейството му. Преди това обаче, през 1933 г. една жена доста по-близка до дома станала основната движеща сила за Foster`s. След внезапната смърт на дядо от инфаркт баба Мария, макар и неохотно, поела бизнеса…

Ако откъсът ви заинтригува, посетете сайта ни и открийте още информация за “Спринт към победата” на Джо Фостър”

Прочети още…