Изберете страница

Из “Скандалният живот на Евелин Хюго” на Тейлър Дженкинс Рийд

Публикувано на: 25/03/2021

l

Автор: Locus Publishing

През последните няколко дни прочувам задълбочено Евелин Хюго. Никога не съм била голям киноман, още по-малко се интересувам от старите холивудски звезди. Но животът на Евелин – поне всичко, което пише за нея в пресата – стига за десет сапунени опери.

Омъжва се за пръв път едва на осемнайсет, но бързо след това се развежда. Следва уредено от студиото ухажване и бурен брак с холивудската знаменитост Дон Адлер. Според слуховете тя го напуска, защото я биел. Завръща се на екран с филм от френската Нова вълна. Омъжва се набързо в Лас Вегас за певеца Мик Рива. Следва брак с елегантния Рекс Норт, който приключва заради изневери и на двамата. После се омъжва за любовта на живота си Хари Камерън и се ражда дъщеря им Конър. Скоро след развода им Евелин се омъжва за режисьора Макс Жирар, с когото е работила преди. Предполагаемата є афера с много по-младия конгресмен Джак Истън слага край на брака є с Жирар. И накрая идва бракът ѝ с финансиста Робърт Джеймисън, за който се говори, че бил вдъхновен от желанието на Евелин да вбеси някогашната си колежка – и сестра на Робърт – Силия Сейнт Джеймс. Всичките ѝ съпрузи вече са покойници и Евелин е единствената, която знае истината за тези връзки.

Казано накратко – трудно ще я накарам да говори за тях.

След като днес останах в редакцията до късно, най-накрая се прибирам към девет без нещо. Апартаментът ми е малък. Най-подходящият термин, с който мога да го опиша, е миниатюрна консервна кутия. Но не е за вярване колко огромно изглежда малкото жилище, когато половината покъщ нина липсва.

Дейвид се изнесе преди пет седмици, а аз още не съм намерила време да купя нови съдове, след като той взе половината, нито да купя нова холна масичка, след като той взе онази, която майка му ни подари миналата година за сватбата. Боже. Не изкарахме дори до първата си годишнина.

Когато влизам през входната врата и оставям чантата си на дивана, отново си мисля колко дребнаво постъпи, като взе масичката. Новият му апартамент в Сан Франциско е напълно обзаведен благодарение на щедрите условия за преместването, които му осигуриха заедно с повишението. Подозирам, че е оставил масичката на склад заедно с нощното шкафче, което настояваше, че е негово по право, и всичките ни готварски книги. Готварските книги не ми липсват. Не готвя. Но когато нещо носи надписа „На Моник и Дейвид с пожелание за дългогодишно щастие“, го възприемаш за наполовина свое.

Окачвам палтото си на закачалката и се питам – за пореден път – кой въпрос е по-близо до истината: Дейвид прие новата работа и се премести в Сан Франциско без мен? Или: Аз отказах да напусна Ню Йорк заради него? Докато си събувам обувките, отново решавам, че отговорът е някъде по средата. Но тогава отново се връщам на мисълта, която всеки път ме жегва наново: Той ме напусна.

Поръчвам си тайландска храна и влизам в банята. Пускам гореща вода. Обожавам да се къпя с толкова гореща вода, че почти да ми ощави кожата. Обичам мириса на шампоан. Май съм най-щастлива под душа. Именно тук, сред парата и сапунените мехури, не се чувствам като изоставената жена Моник Грант. Или безперспективната журналистка Моник Грант. Под душа съм просто Моник Грант, притежателка на луксозни продукти за баня.

Дълго след като кожата ми се е набръчкала от водата, се подсушавам, обувам анцуг и връзвам косата си миг преди доставчикът да позвъни на вратата.

Сядам да вечерям направо от пластмасовата кутия и се опитвам да гледам телевизия. Опитвам да се разсея. Искам да залисам мозъка си с нещо, само и само да не мисля за работата или за Дейвид. Но веднага щом излапвам храната, установявам, че опитите ми са напразни. По-добре да седна да работя.

Всичко ми се струва много страшно – мисълта, че ще интервюирам Евелин, задачата да задавам насоката на разговора, да є попреча тя да поеме контрола. Често се подготвям прекалено задълбочено. Но, честно казано, открай време си падам малко щраус и си заравям главата в пясъка, за да не гледам истината в очите.

Затова през следващите три дни се занимавам единствено с проучването на Евелин Хюго. По цял ден чета стари статии за браковете є и скандалите около нея. По цяла вечер гледам старите є филми. Гледам откъси от „Залез над Каролина“, „Ана Каренина“, „Зеленият диамант“ и „Всичко за нас“. Гледам кадъра, в който излиза от водата в „Boute-en-Train“ толкова много пъти, че когато заспивам, продължавам да го виждам насън.

И мъничко се влюбвам в нея, докато гледам филмите є. Между единайсет и два през нощта, докато целият свят спи, на моя лаптоп проблясва образът ѝ, а гласът є изпълва хола ми.

Не може да се отрече, че е зашеметяващо красива жена. Най-често се говори за правите є гъсти вежди и русата є коса, но аз не мога да откъсна поглед от чертите на лицето ѝ. Челюстта є е подчертана, скулите ѝ са високи и се събират в една точка при плътните устни. Очите ѝ са огромни, но не кръгли, а по-скоро с формата на голям бадем. Мургавата ѝ кожа в контраст със светлата коса є придава плажен, но елегантен вид. Знам, че не е естествено – толкова руса коса с толкова тъмна кожа, – но не мога да се отърся от усещането, че би трябвало да бъде така, че хората би трябвало да изглеждат така по природа.

Несъмнено това е една от причините филмовият историк Чарлз Рединг да заяви, че лицето на Евелин изглежда „неизбежно. Толкова изящно, толкова близо до съвършенството, че когато я гледа, човек има чувството, че чертите є в тази комбинация, в тези пропорции, рано или късно неизбежно са щели да се появят на бял свят“.

Запазвам снимки на Евелин от 50-те години, облечена с тесни блузи и островърхи сутиени, нейни официални снимки с Дон Адлер в студио „Сънсет“ малко след сватбата им, кадри от началото на 60-те, на които е с дълга права коса и голям бретон, облечена с изключително къси панталонки.

Попадам на нейна снимка, облечена с бял гащеризон, седнала на девствен плаж с голяма широкопола шапка, закриваща по-голямата част от лицето ѝ, а платиненорусата ѝ коса и дясната ѝ буза са огрени от слънцето.

Една от любимите ми е черно-бяла фотография от наградите „Златен глобус“ през 1967 г. На нея Евелин е седнала, а косата ѝ е прибрана на небрежен кок. Облечена е със светла дантелена рокля с дълбоко деколте тип „лодка“, гърдите ѝ почти преливат от него, а десният ѝ крак се подава от голямата цепка на полата.

До нея седят двама мъже, чиито имена са забравени от историята, и се взират в нея, докато тя гледа напред към сцената. Първият мъж е вперил очи в деколтето ѝ. Другият зяпа бедрото ѝ. И двамата изглеждат омаяни и се надяват да зърнат още нещичко.

Може би анализирам прекалено въпросната снимка, но започвам да забелязвам закономерност: Евелин винаги те оставя с надеждата, че ще зърнеш още нещичко. Но никога не го допуска.

Дори в разгорещено обсъжданата секс сцена от „В три през нощта“ от 1977 г., в която тя се вие, яхнала Дон Адлер в гръб, целите ѝ гърди се виждат за по-малко от три секунди. Години наред се говореше, че невероятните приходи от продажбата на билети се дължат на факта, че двойки ходели да го гледат многократно.

Откъде знае колко точно да разкрие и колко да запази в тайна?

И това променя ли се сега, когато е решила да говори публично? Или ще изиграе и мен по същия начин, по който е изигравала зрителите години наред?

Дали ще ми каже достатъчно, за да ме държи в захлас, но без да разкрие нищо съществено?

Прочети повече информация за “Скандалният живот на Евелин Хюго” на Тейлър Дженкинс Рийд на сайта ни.

 

 

Прочети още…