Изберете страница

Из „Открито“ на Андре Агаси

Публикувано на: 27/07/2021

l

Автор: Locus Publishing

„Открито“ на Андре Агаси (преводач: Катя Перчинкова, изд. 2010 г.) е динамична и крайно откровена автобиография, която  също като играта на Агаси налага нов стандарт за стил, темпо и въздействие.

С почти фотографска памет Агаси ни разказва за всеки свой знаков мач и всяка своя важна връзка. Задкулисието на играта и показността на славата – тук сме свидетели и на двете.
Освен ярките портрети на съперниците си от няколко поколения – Джими Конърс, Пийт Сампрас, Роджър Федерер – Агаси споделя за кратката си връзка с Барбара Стрейзанд и за обречения си брак с Брук Шийлдс. Разказва как увереността му е била подкопавана от дълбока депресия и разкрива грешката, която едва не му коства всичко.
А след това за зрелищното си завръщане – епичния мач през 1999 г. на Откритото първенство на Франция, когато става най-възрастният играч, оглавявал световната ранглиста.

Надникваме между кориците:

***

След закуска, когато Щефани и децата ме целуват за довиждане и поемат към музея, седя смълчан на масата и оглеждам апартамента. Прилича на всички други хотелски апартаменти, в които съм отсядал, само дето е по-луксозен. Чист, елегантен, уютен – в “Four Seasons” сме все пак, няма как да не е хубав, но е просто поредното място, което не е “у дома”. Това е ничията земя, която ние, спортистите, обитаваме. Затварям очи, опитвам се да се съсредоточа върху мача довечера, но мислите ми започват да блуждаят и да се връщат към миналото. Напоследък умът ми е като топка с обратен спин. При всяка възможност се устремява назад към началото, може би защото краят наближава. Но все още не му позволявам. Рано е. Все още не мога да си позволя да потъвам в размисли за миналото. Ставам, обикалям масата, пробвам как съм с равновесието. Щом усещам, че стъпвам сравнително стабилно, тръгвам предпазливо към банята.

Под горещата струя стена и крещя. Навеждам се бавно напред, докосвам бедрата си, започвам да се съживявам. Мускулите ми се отпускат. Кожата ми потръпва. Порите се отварят. Сгорещената кръв във вените ми потича с лекота. В душата ми се надига ново усещане. Усещане за живот. Надежда. Последните капки от младостта. Въпреки това не правя резки движения. Не искам да стресна гръбнака си. Оставям го да поспи.

Взирам се в лицето си, докато се бърша с кърпата пред огледалото в банята. Зачервени очи, набола прошарена брада – лице, напълно различно от онова, с което започнах кариерата си. Но също така е различно и от лицето, което видях миналата година в същото това огледало. Който и да съм сега, не съм момчето, което започна тази одисея, не съм дори мъжът, който преди три месеца обяви, че одисеята е към своя край. Аз съм като тенис ракета, чийто грип е сменян четири пъти, а кордажът – седем. Можем ли да твърдим, че това е същата ракета? Понякога обаче все още зървам момчето, което не искаше да играе тенис и което многократно се отказва от спорта. Виждам онова русокосо момче, което мразеше тениса, и се чудя какво би помислило то за плешивия мъж, който все още мрази тениса, но въпреки това играе. Какво ще изпита? Шок? Насмешка? Гордост? Размишленията по този въпрос ме уморяват и изпълват с летаргия, а е едва обяд.

Дано това е краят.

Не, не съм готов за края.

Краят на кариерата е не по-различен от края на тенис мач. Целта е да се добереш до финалната права, защото тя излъчва притегателна сила. Щом се приближиш, усещаш как те притегля като магнит и те дърпа към финала. Но тъкмо преди да попаднеш в обсега на тази сила, или малко след това, усещаш друга, също толкова мощна сила, която те дърпа назад. Тези две противоположни сили са необясними, мистични, но знам, че съществуват. Знам, защото през почти целия си живот се стремя към едната и се боря с другата, а понякога попадам между тях и те ме подмятат напред-назад като топка за тенис.

Напомням си, че довечера ще ми трябва желязна дисциплина, за да се справя с тези две сили и всичко останало, което би могло да ме споходи. Болки в гърба, лоши удари, лошо време, ненавист към самия себе си. Макар това напомняне да е израз на тревога, то е и своеобразна медитация. Ако има нещо, което съм научил за двайсет и девет години игра, то е, че животът може да стовари на пътя ти всичко, каквото ти мине през ум, а накрая ще ти стовари и нещо напълно неочаквано. Твоята задача е да прео­доляваш препятствията. Ако им позволиш да те спрат или да те разсеят, значи не си вършиш работата, а това те изпълва с терзания, които те парализират по-тежко и от болките в гърба.

Изтягам се на леглото с чаша вода и книга. Когато очите ми се уморяват, пускам телевизора. Тази вечер предстои вторият кръг на Откритото първенство на САЩ!

Това ли ще е последният мач на Андре Агаси? На екрана лъсва лицето ми. Различно е от лицето в огледалото. Това е бойното ми изражение по време на мач. Вглеждам се в това ново отражение в изкривеното огледало на телевизора и напрежението се покачва с една-две степени. Това ли е последният анонс за мой мач? Това ли е последният път, в който по CBS съобщават, че ще играя?

Обзема ме усещането, че всеки момент ще умра.

Неслучайно в тениса се използват изрази, заимствани от живота. Предимство, сервис, грешка, пробив, нула – основните елементи в тениса са неизменна част от битието ни, защото всеки мач е като умален модел на един живот. Дори структурата на тениса, начинът по който отделните елементи се вместват един в друг като матрьошки, отразява структурата на ежедневието. Точките прерастват в геймове, геймовете в сетове, сетовете в турнири и всичко е толкова неразривно свързано, че всяка точка може да се окаже повратна. Напомня ми за начина, по който секундите прерастват в минути, минутите в часове, а всеки час може да се окаже най-щастливият за нас. Или най-лошият. От нас зависи.

Но ако тенисът е като живота, то тогава след тениса би трябвало да следва непроницаема бездна. При тази мисъл ме побиват тръпки.

Щефани и децата се прибират и нахлуват в стаята. Децата скачат на леглото и синът ми пита как се чувствам.

– Добре съм. Харесаха ли ти костите?

– Страхотни са!

Щефани им дава сандвичи и сок и отново ги повежда навън. Казва, че имат уговорка да играят с други деца.

– Аз също.

Сега вече мога да подремна. На трийсет и шест години единственият начин да издържа вечерен мач, който би могъл да се проточи след полунощ, е да поспя следобед. Пък и сега, след като вече в общи линии се познавам, искам да затворя очи и да се скрия за малко от себе си. Събуждам се след час и казвам на глас:

– Време е.

Не мога повече да си играя на криеница. Влизам в банята, но сега къпането е по-различно от сутринта. Следобедният душ винаги продължава по-дълго – около двайсет и две минути – и целта му не е да се разсъня и измия. Следобедният душ ми помага да се настроя за мача.

Тенисът е спорт, в който си говориш сам. Няма други спортисти, които да разговарят със себе си така, както тенисистите. Питчърите в безйбола, голф играчите, вратарите – всички те си промърморват по нещо, но тенисистите наистина говорят на себе си – и си отговарят. В разгара на мач тенисистите приличат на луди хора, застанали на градския площад, които се оплакват, ругаят и водят разгорещени дебати с другите си личности. Защо ли? Защото тенисът е страшно самотна игра. Само боксьорите биха могли да разберат самотата на тенисистите – но боксьорите все пак разполагат с треньорите и мениджърите в своя ъгъл на ринга. Пък и боксьорите влизат във физически контакт с противника – могат да го заклещят в хватка, да ръмжат в ухото му. В тениса си изправен лице в лице с врага, разменяте си удари, но никога не го докосваш, не говориш с него, не говориш с никого. Правилата забраняват на тенисистите да говорят дори с треньора си, докато са на корта. Понякога посочват лекоатлетите като пример за също толкова самотни спортисти, но това ме разсмива. Бегачът поне усеща близостта и мириса на съперниците си. Та те са само на сантиметри от него. В тениса сякаш се намираш на остров. От всички игри тенисът най-много прилича на изолатор в затвор, това неизбежно те кара да си говориш сам. За мен тези разговори започват именно по време на следобедния душ. Говоря си какво ли не, налудничави неща, и ги повтарям, докато си повярвам. Казвам си например, че почти сакат човек може да се състезава на Откритото Първенство на САЩ. Казвам си, че трийсет и шест годишен мъж може да надвие съперник, който тепърва навлиза в разцвета на силите си. Спечелил съм 869 мача в кариерата си, пети съм във вечната ранглиста по този показател, а много от мачовете съм спечелил именно по време на следобедния си душ.

Докато водата бучи в ушите ми – звукът наподобява рева на двайсет хиляди зрители, – си спомням конкретни победи. Не победи, които феновете помнят, а такива, които все още ме будят нощем. Срещу Скилари в Париж. Срещу Блейк в Ню Йорк. Срещу Пийт в Австралия. След това си припомням някои загуби. Поклащам глава при спомена за разочарованието. Казвам си, че тази вечер ще се явя на изпит, за който уча от двайсет и девет години. Каквото и да се случи довечера, вече съм го преживял поне веднъж. И физическите, и умствените изпитания не са новост за мен.

Дано това да е краят.

Не съм готов за края.

Разплаквам се. Облягам се на стената и оставям сълзите да текат на воля.

Ако откъсът ви заинтригува, посетете сайта ни и открийте още информация за „Открито“ на Андре Агаси.

Прочети още…