Коментари –

0

Коментари –

0
Из „Открито“ на Андре Агаси
Открито_Андре Агаси_корица

„Открито“ на Андре Агаси (превод: Катя Перчинкова, изд.2021 г.) е динамична и крайно откровена автобиография, в която легендарният тенисист разказва за всеки свой знаков мач и всяка своя важна връзка.

Освен ярките портрети на съперниците си от няколко поколения – Джими Конърс, Пийт Сампрас, Роджър Федерер – Агаси споделя за кратката си връзка с Барбара Стрейзанд и за обречения си брак с Брук Шийлдс. Разказва как увереността му е била подкопавана от дълбока депресия и разкрива грешката, която едва не му коства всичко.

А след това за зрелищното си завръщане – епичния мач през 1999 г. на Откритото първенство на Франция, когато става най-възрастният играч, оглавявал световната ранглиста.

Първа глава

Краят

 

ОТВАРЯМ ОЧИ, но не знам къде съм и кой съм. Не ми се случва за пръв път – през голяма част от живота си съм си задавал тези въпроси. Но сега усещането е различно. Объркването е по-страшно. По-всеобхватно.

Вдигам очи. Лежа на пода до леглото. Постепенно си спомням, че по някое време през нощта се преместих тук. Често спя на пода заради гърба. Ако лежа прекалено дълго на мекия дюшек, болката става непоносима. Броя до три и започвам бавно и мъчително да се изправям. Кашлям, стена, обръщам се на една страна, свивам се в зародишна поза, претъркулвам се по корем. Изчаквам кръвта ми да се раздвижи.

Сравнително млад съм. На трийсет и шест години. Но когато се събудя, имам чувството, че съм на деветдесет и шест. След трийсет години спринтове, резки спирания, високи подскоци и тежки приземявания вече не чувствам тялото си като свое, особено сутрин. Вследствие от това и съзнанието ми сякаш не е мое.

В първите моменти след като отворя очи се чувствам като чужденец в собственото си тяло и макар и това усещане да не е ново, сутрин винаги е най-смазващо. Припомням си бързо основните факти. Казвам се Андре Агаси. Съпругата ми се казва Щефани Граф. Имаме две деца – син на пет и дъщеря на три години. Живеем в Лас Вегас, Невада, но в момента сме отседнали в апартамент в хотел “Four Seasons” в Ню Йорк, защото участвам в Откритото първенство на САЩ за 2006 г. Последният ми US Open. Последният турнир в живота ми. Изкарвам си хляба с тенис, макар да ненавиждам тениса с омраза, изпълнена с мрак и тайнствено настървение.

След като намествам и това последно парченце от мозайката на спомените, се надигам на колене и прошепвам:
– Дано всичко по-скоро да свърши.
Но веднага си казвам, че не съм готов за края.

Чувам в съседната стая Щефани и децата. Закусват, говорят, смеят се. Силното ми желание да ги видя, да ги погаля, заедно с нуждата ми от кофеин ми дават сили да се надигна във вертикална позиция. Омразата ме поваля на колене, любовта ме вдига на крака.

Поглеждам към часовника на нощното шкафче. Седем и половина. Щефани ме е оставила да се наспя. През последните дни се натрупа много умора. Освен физическото натоварване ме залива и изтощителен водовъртеж от емоции, предизвикани от предстоящото ми оттегляне от спорта. Сега през пелената на умората се надига първата вълна от болка. Хващам се за гърба. Болката ме сковава. Имам чувството, че през нощта някой се е промъкнал в спалнята и е стиснал гръбнака ми с една от онези скоби за заключване на автомобилни волани. Как ще играя на турнира със стегнат като в менгеме гръб? Нима последният мач в кариерата ми ще завърши със служебна загуба?

По рождение имам спондилолистеза, което означава, че един от долните гръбначни прешлени е изместен спрямо другите, поел е по свой път, разбунтувал се е. (Това е и основната причина за патешката ми походка.) Тъй като този прешлен е разместен спрямо останалите, в гръбначния ми стълб остава по-малко място за нервите и дори най-малкото движение ги притиска. Като добавим две дискови хернии и една кост, която не спира да расте в отчаян опит да предпази увредената област, на нервите им става още по-тясно.

Щом нервите се разбунтуват заради теснотията и започнат да изпращат тревожни сигнали, по целия ми крак пробягва силна болка, от която дъхът ми спира и ми причернява пред очите. В такива моменти единственото, което мога да направя, е да легна и да чакам. Понякога обаче травмата се обажда по време на мач. Тогава единственото решение е да променя играта си – да използвам различен замах, да тичам по различен начин, да възприема различен стил на игра.

Но вследствие от промените мускулите ми пък се схващат. Не е добре да правиш промени; мускулите не могат да издържат. Щом им се каже, че трябва да променят работата си, те се присъединяват към бунта на гръбначния стълб и скоро цялото ми тяло повежда война с мен.

Гил, моят кондиционен треньор, приятел и втори баща, има следното обяснение: “Тялото ти казва, че не издържа повече”.
– Тялото ми отдавна повтаря това – отвръщам аз. – Почти откакто и аз самият го повтарям.

От януари насам обаче тялото ми направо крещи. Не да се оттегля от тениса – то вече го е сторило. Преместило се е във Флорида като пенсионер, купило си е апартамент и памучни панталони. Затова непрекъснато преговарям с него, моля го да излезе от пенсия за по няколко часа, за този или онзи мач. Голяма част от преговорите са свързани с инжекциите кортизон, които временно притъпяват болката. Но преди инжекцията да подейства, трябва да ми я поставят, което е изтезание само по себе си.

Вчера ми биха кортизон, за да мога днес да играя. Третата инжекция за тази година, тринайсетата в кариерата ми и най-мъчителната. Лекарят – не личният ми лекар, а друг – ми каза безцеремонно как да легна. Проснах се на кушетката по корем и сестрата смъкна шортите ми. Докторът ми обясни как с дълга близо 18 см игла трябва да стигне възможно най-близо до възпалените нерви. Но тъй като дисковата херния препречваше пътя, не успя да вкара иглата направо. Опитите му да намери обиколен път ми причиниха истинска агония.

Първо докторът вкара иглата. След това нагласи голяма машина над гърба ми, за да види колко близо е иглата до нервите. Каза ми, че трябва да стигне до самите нерви, но без да ги докосва. Ако иглата дори закачеше някой нерв, болката щеше да е толкова непоносима, че изобщо нямаше да мога да участвам в турнира. Освен това можеше да предизвика и дълготрайни увреждания. Докторът човърка с иглата, докато ми се насълзиха очите.

Най-накрая уцели точното място.
– Право в десетката – заяви той.
Инжектира ми кортизона. Прехапах устни от парещата болка. След това усетих натиск отвътре навън. Сякаш ми вливаха балсамираща течност. Сякаш засмукаха с вакуум местенцето в гръбнака, където са скупчени нервите. Натискът постепенно се засили, докато усетих гърба си подут до пръсване.
– Натискът е знак, че инжекцията действа – каза лекарят.
– Дано сте прав, докторе.

Скоро болката стана прекрасна, почти сладка, защото бе от онзи вид, който предвещава облекчение. А може пък с всички видове болка да е така.

ДЕЦАТА ЗАПОЧВАТ ДА ВДИГАТ все повече шум. Влизам с накуцване в хола на хотелския апартамент. Щом ме зърват, синът ми Джейдън и дъщеря ми Джаз надават викове:
– Татко! Татко!

Понечват да ми се хвърлят на врата. Спирам ги за миг и се подготвям, заставам пред тях като мим, имитиращ дърво през зимата. Двамата се поколебават точно преди да скочат, защото знаят, че татко им в последно време е крехък и ще се счупи, ако го бутнат по-силно. Погалвам ги по лицата, целувам ги по бузите и всички сядаме на масата за закуска.

Джейдън пита дали днес е денят.
– Да.
– Ще играеш ли?
– Да.
– И от утре вече се пенсионираш?

Нов глагол, който със сестричката му са научили. Пенсионирам се. Само че винаги го изричат в сегашно време. За тях пенсионирането е нещо, което продължава вечно, винаги в сегашно време. Може би усещат нещо, което самият аз не осъзнавам.
– Не, синко. Ако днес спечеля, ще продължа да играя.
– Но ако загубиш… ще си вземем куче, нали?

За децата оттеглянето ми означава, че ще получат кученце. С Щефани им обещахме, че когато престана да тренирам и спрем да пътуваме по целия свят, ще си вземем куче. Може би трябва да го кръстим Кортизон.
– Да, миличък, ако загубя, ще си вземем куче.

Той се усмихва. Надява се татко да загуби, надява се татко да преживее най-голямото разочарование в живота си. Не разбира – а и как бих могъл да му обясня – колко боли да загубиш, колко боли да играеш. На мен самия ми трябваха близо трийсет години да го проумея, да разгадая собствената си душа.

Питам Джейдън какво ще прави днес.
– Ще ходим при костите.

Поглеждам към Щефани. Тя ми напомня, че ще ги води в Природонаучния музей. Динозаври. Сещам се за изкривения си прешлен. Представям си как би изглеждал скелетът ми изложен в музея сред другите динозаври. Тенисозавър рекс.

Джаз прекъсва размишленията ми, като ми подава мъфина си. Иска да изчопля боровинките, преди да го изяде. Това е сутрешният ни ритуал. Всяка боровинка трябва да бъде отстранена с хирургическа прецизност, което изисква концентрация. Пъхаш ножа и изрязваш боровинката, без да я докосваш. Съсредоточавам цялото си внимание върху мъфина и изпитвам облекчение да мисля за нещо различно от тенис. Но когато є подавам сладкиша, той неизбежно ми напомня за тенис топка, при което мускулите в гърба ми потръпват в очакване. Времето наближава.

Заинтригува ли те откъсът? Открий повече информация за „Открито“ на Андре Агаси на сайта ни.

Прочетете и тези публикации…