Коментари –

0

Коментари –

0
Из „Малибу в пламъци“ на Тейлър Дженкинс Рийд
"Малибу в пламъци" на Тейлър Дженкинс Рийд_корица

„Малибу в пламъци“ на Тейлър Дженкинс Рийд (превод: Катя Перчинкова, изд. 2022 г., Intens) е невероятно пикантна история за блясъка и разточителството на Калифорния през 80-те години и една незабравима нощ в живота на семейство Рива: нощта, в която всеки трябва да избере какво от миналото да загърби и как да продължи напред.

Първа глава

7.00 часа

 

Нина Рива се събуди, но не отвори очи.

Пробуждането настъпи бавно, сякаш за да ѝ съобщи нежно, че вече е утро. Сънуваше, че лежи по корем върху сърф във водата, преди да започне да си припомня реалността – факта, че стотици хора ще се стекат в къщата ѝ след по-малко от дванайсет часа. Когато се поразсъни, си спомни отново, че всички гости довечера ще знаят за унижението, което беше претърпяла.

Оплакваше съдбата си, без дори да надига клепачи.

Ако напрегнеше слух, можеше да чуе едва доловимо разбиващите се вълни в подножието на скалите.

Мечтала беше да си купи къща като онази, в която с братята и сестра ѝ бяха израснали на Олд Малибу Роуд. Неугледно крайбрежно бунгало недалеч от ТКМ, построено върху пилони и надвиснало над морето. Спомняше си с удоволствие за водните пръски по прозорците, за изгнилото дърво и ръждясалия метал, от които беше направен подът под краката ѝ. Искаше да излезе на терасата и да погледне надолу, за да види прилива, да чуе грохота на разбиващите се вълни.

Но Брандън искаше да живее на върха на скала.

Затова беше купил това имение от стъкло и бетон в селцето Пойнт Дюм, разположено на петнайсет метра над морското равнище върху скали, от които се слизаше по стръмни каменни стъпала до прибоя.

Нина се вслуша съсредоточено в плисъка на водата, но пак не отвори очи. Защо да го прави? Нямаше нищо за гледане.

Брандън не беше в леглото до нея. Брандън изобщо не беше в къщата. Не беше дори в Малибу. Намираше се в хотел „Бевърли Хилс“ с розовите стени и зелените палми. В този ранен час най-вероятно спеше в прегръдките на Кари Сото. Когато се събудеше, сигурно щеше да вдигне голямата си като мечешка лапа ръка, да отметне косата ѝ и да я целуне по шията. А после двамата вероятно щяха да започнат да си събират багажа за Откритото първенство на САЩ.

Пфу.

Нина не мразеше Кари Сото, задето беше отмъкнала съпруга ѝ, защото съпрузите не могат да бъдат откраднати. Кари Сото не беше крадла; Брандън Рандал беше предател.

Той беше единствената причина Нина Рива да се озове на корицата на списание Ново двайсет от 22 август под заглавието „Разбитото сърце на Нина: Съкрушена и изоставена“.

Посветили бяха цяла статия на факта, че съпругът ѝ, професионален тенисист, я беше напуснал демонстративно заради любовницата си, професионална тенисистка.

Все пак Нина изглеждаше чудесно на снимката. Използвали бяха един от кадрите от фотосесията ѝ на Малдивите от началото на годината. Носеше изрязан бански костюм от две части в светлорозово. Лицето ѝ с тъмнокафяви очи и гъсти вежди беше обрамчено от дългата ѝ, кафява, изсветляла от слънцето коса, все още леко влажна и понакъдрена. И, естествено, не биваше да забравя прочутите си устни. Пълна долна устна и по-тънка горна устна – „Устните на Рива“, кръстени на прочутия ѝ баща Мик, от когото ги беше наследила.

На оригиналната снимка Нина държеше сърф – дъска „Таун & Кънтри“, 188 сантиметра в жълто и бяло. На корицата я бяха изрязали. Но вече беше свикнала с това.

Към статията в списанието имаше снимка на Нина от паркинга на супермаркет „Ралфс“ отпреди три седмици. На нея беше облечена с бял бански от две части под рокля на цветчета с презрамки. Пушеше цигара „Вирджиния Слимс“ и носеше стек от шест кутийки с диетична кола „Таб“. При по-внимателно вглеждане се виждаше, че е плакала.

До нея имаше друга снимка – на баща ѝ от средата на 60-те години. Той беше висок, мургав и красив и стоеше по бански, хавайска риза и сандали пред пазара „Транкас“ с цигара „Марлборо“ в едната ръка и торба с покупки в другата. Над снимките стоеше заглавието „Крушата не пада по-далеч от дървото“.

На корицата представяха Нина като изоставената съпруга на един известен мъж, а в статията – като дъщерята на друг известен мъж. Всеки път, когато се замислеше за това, тя стисваше ядно зъби.

Най-сетне отвори очи и се вгледа в тавана. Стана от леглото, облечена само по бельо. Слезе по циментовите стълби до облицованата с плочки кухня, отвори плъзгащата се стъклена врата към задния двор и излезе навън.

Вдиша дълбоко соления въздух.

Още не беше станало горещо; бризът, характерен за всички крайбрежни селища, духаше откъм сушата. Нина усещаше вятъра по раменете си, докато пристъпваше по идеално окосената трева, чиито твърди стръкчета боцкаха пръстите на краката ѝ. Спря на края на скалите.

Отправи взор към хоризонта. Океанът беше син като мастило. Слънцето се беше подало над хоризонта преди около час. Чайки се спускаха и издигаха над водата с крясъци.

Нина видя, че вълните са хубави, една голяма без гребен се приближаваше към Литъл Дюм. Видя как прииждат още две, без никой да ги яхне. Стори ѝ се трагично. Вълните се разбиваха в брега самотни, без никой да се понесе по тях.

Тя щеше да се понесе по тях.

Тя щеше да остави океана да я излекува, както бе правила винаги.

Може и да живееше в къща, която не харесваше. Може и да беше изоставена от мъж, за когото вече дори не помнеше защо се беше омъжила. Но Тихият океан беше нейният океан.

Малибу беше нейният дом.

Брандън така и не проумя, че предимството на живота в Малибу не беше луксът, а това, че живееш сред дивата природа.

Малибу от детството на Нина беше по-скоро селски район, отколкото град, чиито хълмове бяха прорязани от прашни пътеки и осеяни със скромни къщурки.

Онова, което Нина обичаше в родния си град, беше начинът, по който мравките пъплеха по шкафовете в кухнята, пеликаните понякога цвъкаха по терасата. Покрай черните пътища имаше конски фъшкии, оставени от съседи, които отиваха до пазара с конете си.

Нина живееше на това късче от брега, откакто се беше родила, и осъзнаваше, че не може да направи нищо, за да спре промените. Пред очите ѝ Малибу се беше превърнало от село със скромни ферми в квартал за средната класа. Сега се превръщаше в земя на огромни имения по плажа. Но при тези красиви гледки беше само въпрос на време, преди невъбразимо богатите да дойдат.

Единствената истинска изненада беше, че тя се омъжи за един от тях. И сега притежаваше това парченце от света, независимо дали ѝ харесваше.

След малко щеше да се обърне и да се прибере в къщата. Щеше да си облече банския и да се върне тук, за да слезе по изсечените в скалите каменни стълби и да вземе сърфа си от бараката долу на плажа.

Но в момента мислеше единствено за партито довечера. Мислеше как трябва да погледне в очите многобройните гости, които знаеха, че съпругът ѝ я е изоставил. Не помръдна. Още не беше готова да се обърне.

Вместо това Нина Рива остана да стои на края на скалата, която никога не бе желала, загледана във водата, която ѝ се искаше да е по-близо, и за пръв път в краткия си живот закрещя срещу вятъра.

Заинтригува ли те откъсът? Научи повече за „Малибу в пламъци“ на Тейлър Дженкинс Рийд на сайта ни.

Прочетете и тези публикации…