Изберете страница

Из “Красотата за живееш два пъти” на Шарън Стоун

Публикувано на: 27/08/2021

красотата да живееш два пъти - шарън стоун
l

Автор: Locus Publishing

“Красотата да живееш два пъти” на Шарън Стоун (преводач: Тодор Кенов, изд. 2021г.) е книга за наранените и за онези, които оцеляват. Тя е възхвала на женската сила и издръжливост, равносметка и призив за активна житейска позиция. Тя е доказателство, че никога не е твърде късно човек да надигне глас и да заговори открито.

Надникваме между кориците:

***

Последните няколко години, в края на 90-те, бях преследвала любов, която нямах. Любов, която мислех, че ми принадлежи, но не ми принадлежеше. Преследвах я буквално – напуснах Холивуд и се преместих в Северна Калифорния, – в преносен и духовен смисъл, като непрекъснато се опитвах да бъда нещо повече, нещо, което би ме доближило до разбирането как да бъда по-добра в живота, по-добра в любовта и в проявата на любов. Наблюдавах собствения си живот и изведнъж той свърши пред очите ми.

Внезапно, през един хубав и красив следобед, всичките ми въпроси получиха отговор. Без мъглявост, без неяснота, без преструвка – всички тези усилия се провалиха. Ето какви бяха фактите: аз не бях обичана, не бях желана. Никак даже.

В прекрасното си и благородно желание да бъда нещо повече от преди, нещо, което смятах, че може да бъде по-истинско, аз се бях провалила. Бях направила всичко, за което можех да се сетя, но нищо не беше подходящо, нито една постъпка не беше правилна. По онова време си мислех, че ако продължавам да правя онова, което според мен беше правилно и чудесно в духовно отношение, това, за което копнеех, щеше да се разкрие за мен. Обаче не се получи. Просто бях направила погрешни избори. Бях позволила истинската ми същност да ме напусне, за да бъда нещо „повече”. Мислех си, че не съм достатъчна. Не можах да се справя като съпруга.

Не си давах сметка за факта, че се намирах на неподходящото място или че бих могла да си тръгна, защото, както винаги, исках да бъда добра в това. Исках да правя онова, което казвах. Дори да бях допуснала грешка, аз я преодолявах, проумявах я.

До този път и този момент, когато бях стигнала твърде далеч, исках твърде много, бях приела онова, което не трябваше, бях сключвала сделки със себе си в опит да разбера защо бях дала толкова много в замяна на толкова малко. Тъй като бях жена, постигнала успех, много малко хора ме ценяха лично за онова, което бях сторила, което бях направила от себе си. Това правеше много по-лесен отказа от него. В края на краищата, каква бях аз? Актриса? Човек, набиращ средства за благотворителни каузи? Бях ли значима? Беше ли оценката за мен вярна? Наистина ли не струвах колкото един мъж със същите постижения?

Бях израснала с родители, които се обичаха един друг повече, отколкото се интересуваха от децата си. Родители, които заварвахме да се прегръщат и целуват на дивана, когато се връщахме от игри. Израснах с родители, които все още танцуваха в двора след петдесет години брак така, сякаш бяха сами. Нямах представа, че съществуват хора, които просто не обичат брачния си партньор. Вярвах, че дори разведените се борят с тези важни решения. Затъвах в плаващи пясъци, губейки всички отправни точки. Мога да ви кажа следното: когато се провалих в нещото, заради което зарязах всичко останало – нещото, което видях да се разраства, онази истинска любов, която има значение, – в мен не беше останало нищо, за да намеря себе си.

Угнетена от това ново прозрение, от този провал, бях поела по коридора, през дневната, край диваните и към прозореца, с намерение да погледам градината, където под младите магнолии (онези, които цъфтяха, но не ухаеха) бях погребала снимките от видеозона на децата, които бях пометнала и които ми се струваше, че се развиват толкова добре. Без всякакво предупреждение, сякаш самият Зевс хвърли мълния право под задната дясна част на главата ми. Изхвърчах във въздуха, прелетях над гърба на дивана, сгромолясах се върху масичката за кафе, телефона, таблетите, химикалките, вестниците, дистанционните управления и възглавниците. Самите дивани сякаш започнаха да се местят насам-наттам, когато главата ми отскочи от пода, поемайки силата на удара от падането ми.

Преследвана от спомени, останах да лежах там, както ми се стори, доста време, като самото време се нижеше край мен, хипнотизирана от нишките на килима, липсата на цвят в стаята и накрая благодарна за самотата ми. Мисля, че съм заспала или припаднала на пода.

За щастие, имаше група от три млади, живеещи в Сан Франциско бавачки от ирландски произход, които се въртяха на смени и ми помагаха да се грижа за моя син Роун, когото наскоро бях осиновила и по онова време беше много малък, просто бебе. Макар и безумно щастлива, че най-сетне бях станала родител след три спонтанни абор­та в петия месец, бях прехвърлила четирийсетте, бях възрастна за млада майка и със сигурност нямах никаква представа как да полагам майчински грижи.

През следващите няколко дни просто блуждаех. В един момент се качих на кабриолета си и се опитах да ида в болницата. Нямах представа къде се намирам и се озовах до един знак „Стоп” с напълно изтръпнало дясно стъпало. Изтръпването започна да обхваща целия ми крак, докато гледах дърветата, чувах думи от радиото, мислех си „О, сигурно съм отровена с антракс” и усещах как по лицето ми се стичат сълзи, тъй като това се случваше само две седмици следи единайсети септември. За щастие, някой спря до мен и предложи да ми помогне, като ме упъти до дома и ме въведе в къщата ми. Там просто седнах на масата и заявих на бавачката, че изпитвам ужасна болка в главата. Тя ми каза да взема аспирин, което може би ми спаси живота.

На следващата сутрин телесната ми температура започна да спада. Занесох една пухена завивка в двора и се опитах да почувствам слънцето. Не можах да се стопля. Качих се горе и легнах на отопляемия под на банята. Телефонът иззвъня. Някой ме прекрачи. Държах ръцете си встрани и над главата, където мислех, че беше болката, и си говорех самичка през сълзи, стенейки.

За щастие, високоговорителят беше включен. Оказа се Мими. Опитах се да изкрещя, но едва успях да изрека дрезгаво:

– Мими, помогни ми.

Тя настоя да извикаме линейка.

Вместо това последва обаждане на моя гинеколог. Предполагам, някои хора смятат, че това винаги е проблемът при жените – „Сигурно има нещо на дамските им части”.

Гинекологът ми чу, че стена, и каза да измерят ми кръвното налягане, а тя остана на телефона. Имахме един от онези апарати с маншет, а също и дефибрилатор, тъй като всички вкъщи, включително персоналът и децата, бяха обучени да извършват сърдечен масаж и да оказват първа помощ, и винаги бяха в крак с новостите. Кръвното ми налягане беше полудяло и двете стойности надхвърляха сто. Моята лекарка ми каза, че разполагаме само с няколко минути да ме откарат в болницата, която се намираше съвсем близо, и обясни, че ще ме чака пред нея. Тя беше мой лекуващ лекар по време на спонтанните ми аборти и знаеше колко нестабилно е състоянието ми.

Натикаха ме в пикапа. Краката ми вече не следваха командите на мозъка. Свлякох се върху вратата на предната седалка. Щом стигнахме до медицинския център „Калифорния Пасифик”, едрият портиер отвори вратата и аз се стоварих с главата надолу и по гръб в силните му ръце и припаднах. Бях успяла. Отпуснах се. Бях издържала, докато се озова в безопасност.

Въведоха ме вътре, качиха ме на носилка и веднага ме вкараха в компютърен томограф. Шумът беше толкова силен, сякаш някой блъскаше с чук мозъка ми отвътре.

 

Когато се събудих, д-р Красавец ми каза, че линейката била пристигнала.

– В другата болница разполагат с всичко, от което се нуждаете – заяви той и се усмихна окуражаващо.

Двама младежи ме вдигнаха и ме преместиха върху друга сгъваема носилка и аз отново припаднах. Докато ме вкарваха в линейката, колелото на носилката се удари в пода и ме разтърси. Отворих очи в яркото слънце и видях един парамедик, заобиколен от бяла светлина. Не бях сигурна дали все още бях жива и отново изгубих съзнание.

Събудих се в интензивното отделение на неврология­та в „Мофит-Лонг”. Нямаше стаи, само едно общо помещение с апаратура, около която в кръг бяха подредени легла, всяко с кантар, за да измерват телесната ни маса и тегло, разделени със завеси между и пред тях. Имаше куп машини и гъвкави тръбички – изглеждаше като филм на Фриц Ланг1. Все още помня звуците и светлините на тези машини. Те са запечатани в спомена за телевизорите, висящи от тавана, по които все още течаха безкрайни кадри със самолети, които се разбиват в Кулите близнаци и Пентагона. Попивах всичко.

На другия ден се свестих, докато някакъв млад санитар тикаше носилката ми по коридора. Попитах къде ме води.

– В операционната зала.

– За какво? – Обзелата ме паника започна да нараства. Тя започваше да се превръща в мое постоянно състояние.

– За експлоративна мозъчна операция.

– Но никой не ми е говорил за това.

– О, да, документите са подписани – всичко е наред.

Помолих го да спре за секунда. Трябваше ми време да асимилирам всичко това. Той обаче ми каза, че нямаме време, иначе ще изгубим операционната. Не успях да го накарам да спре или да извика лекаря, за да ми помогне по някакъв начин, затова направих каквото можех: стегнах се и се надигнах върху движещата се носилка. Това отне и последните капчици сила, които ми бяха останали.

Към нас се завтекоха сестри и болничен персонал.

– Тя не иска да отиде в операционната – обяви санитарят.

Дойде една сестра, попита ме защо и аз ´ обясних, че съм била записана за експлоративна мозъчна операция, без да знам, без да съм дала съгласие и без обсъждане какво би могло или би трябвало да означава това. Сестрата каза, че ще доведе лекаря.

Той пристигна на бегом, с развяваща се престилка, и ми нареди да легна и да правя каквото ми кажат. Чудесен поздрав, ако ме питате. Обясни на всички, че някой бил подписал документите и процедурата всеки момент ще започне. Гордо ни показа факс от списание People, който държеше, и заяви, че току-що бил говорил с тях, разказал им за ситуацията и знаел какво точно да направи. (В крайна сметка, оказа се, че им беше дал грешна диагноза, която те публикуваха.) Размахваше факса като талисман, сякаш само защото беше написано, беше вярно. А то, между другото, не беше. О, как само ми се иска да беше прав.

Все още изправена, със задник, подаващ се изпод болничната пижама, без да отстъпвам, се обърнах към лекаря и казах:

– Уволнен сте.

– Какво? – възкликна той. – Не можете да ме уволните!

Сестрата обаче отговори:

– Докторе, боя се, че тя току-що го направи. – После нареди на санитаря да ме отведе обратно в стаята.

Тази сестра с бърза мисъл спаси живота ми. Тя беше хубава руса жена, прехвърлила петдесетте, която, дадох си по-късно сметка, не беше по-различна от човека, в който щях да се превърна, просто защото имаше куража да прояви смелост и да ми остане вярна. Вършейки работата си авторитетно, знаейки, че именно тя трябва да вземе това решение, тя се открои с достойната си постъпка.

Заинтригува ли Ви откъсът? Посетете магазина ни и поръчайте сега  “Красотата да живееш два пъти” на Шарън Стоун.

Прочети още…