Блог на Locus Publishing
  1. Начало
  2. Откъси
  3. Из "Истините, на които държим" на Камала Харис
Истините, на които държим на Камала Харис - откъс

Из „Истините, на които държим“ на Камала Харис

от | 7 дек., 2021 | Via Sine Fine, Откъси | 0 коментари

“Истините, на които държим” (преводач: Марина Георгиева, изд.2021 г.) е автобиографията на един от най-вдъхновяващите политически лидери в Америка: книга за основните истини, които ни обединяват; борбата да разберем кои са тези истини и как най-добре да ги приложим в собствения си живот и в живота на нашата страна.

Надникваме между кориците:

 

…Знаех доста добре, че равенството пред закона е мечта. Знаех, че силата на закона се прилага неравномерно, понякога по схема. Но също така знаех, че това, което не е наред със системата, не трябва да е неизменен факт. И исках да участвам в промяната.

Една от любимите поговорки на майка ми беше: „Не позволявай на никого да ти казва коя си. Ти ще им кажеш коя си”. Така и направих. Знаех, че това, на което бях свидетел през целия си живот, заобиколена от възрастни, които скандират и настояват за справедливост отвън, бе част от промяната. Но знаех и че този отвътре, който седи на масата, където се вземат решенията, също играе важна роля. Когато активистите дойдеха да протестират и да блъскат по вратите, исках да бъда от другата страна, за да им отворя.

Щях да бъда прокурор по мой собствен образ. Щях да върша работата през обектива на собствения ми опит и перспективи, от позицията на мъдростта, придобита в скута на майка ми, в залата на „Знакът на дъгата“ и на двора в „Хауърд”.

Важна част от това, което ми нашепваше тази мъдрост, беше, че когато става въпрос за наказателно правосъдие, от нас се искаше да правим невъзможен избор. Прекалено дълго ни казваха, че има само две алтернативи: да бъдем или твърди, или меки по отношение на престъпността – едно прекалено опростяване, което игнорира реалностите на обществената безопасност. Можете да искате полицията да спре престъпността в квартала ви, като същевременно спре да използва прекомерна сила. Можете да искате да хванат убиеца на улицата ви, но да спрат да използват расово профилиране. Можете да вярвате в нуждата от последствия и отговорност, особено за тежките престъпници, но също да се противопоставяте на несправедливото лишаване от свобода. Вярвах, че е от съществено значение да вплетем всички тези разнообразни нишки в едно цяло…

***

 …Никога няма да забравя жената, която прекъсна едно малко здравно събитие, което провеждах в Станфорд. Тя се изправи в публиката, сълзи се стичаха по лицето й, а в гласа и имаше отчаяние: „Имам нужда от помощ. Трябва да ми помогнете. Моля ви да се обадите в банката и да им кажете да ме оставят в дома ми. Моля ви, моля ви“. Беше сърцераздирателно.

Знаех също, че има десетки хиляди хора като нея, които се борят за живота си, които нямат възможността да проследят лично главния прокурор. Затова отидохме директно при тях, провеждайки срещи на кръгли маси в читалища в целия щат. Исках те да ни видят. Исках и екипът ми да ги види, така че когато седнехме срещу банковите директори в конферентната зала, да си спомним кого представлявахме. На едно от тези събирания говорех с един мъж за проблемите с банките, с които се беше сблъскал. Неговият малък син играеше тихо наблизо. После момченцето се приближи и вдигна очи към баща си.

– Тате, какво означава „под вода“?

Виждах страха в очите му. Той мислеше, че баща му буквално ще се удави.

Усещането беше ужасно. Но метафората беше подходяща: много хора бяха изчезнали под водата. Още повече се държаха със сетни сили за ръба. И с всеки изминал ден все повече и повече от тези отчаяни хора губеха опората си.

По време на борбата ни с банките бяхме чули толкова много истории, които подчертаваха, че тези проблеми не са интелектуални или академични; ставаше въпрос за живота на хората. На една кръгла маса със собственици на жилища една жена с гордост описа дома, който беше купила със спестяванията си през 1997 г. – първият собствен дом, който е имала като възрастна. След като закъсняла един месец с вноската по плащането на заема в началото на 2009 г., тя се обадила на кредитора си и поискала съвет. Негови представители казали, че могат да помогнат, но след месеци на изпращане по факса на безкрайни документи, които те настоявали да подписва без обяснение, държейки я на тъмно, докато търси отговори на въпросите си, домът й бил поставен под забрана и измъкнат изпод краката й.

Борейки се със сълзите си, докато споделяше историята си с мен, тя каза:

Съжалявам, знам, че това е просто къща…

Но тя знаеше, както и всички ние, че никога не е „просто къща“…

 ***

…През 1977 г. в сърцето на квартал в Сан Франциско, известен като Западното предградие, се ражда моята приятелка Латифа Саймън. Израства в тогавашния квартал на средната класа, когато крек епидемията започва да се засилва. Тя вижда от първо лице какво се случва с нейната общност – саморазрушителната зависимост, която епидемията подхранва, тежестта върху семействата, които се мъчат да се справят, начина, по който изчезват бащи и корозира дори най-дълбоко вкорененият майчин инстинкт за грижа към собственото дете. Когато Латифа била младо момиче, желанието й било да помага на хората, но с напредването на възрастта се превърнала в една от многото, които се нуждаят от помощ. В крайна сметка се оказала на пробация за кражба в магазин. Отпаднала от гимназията.

И тогава някой се намесил. Латифа била тийнейджърка и работела по осем часа на ден в Taco Bell, когато един социален работник й разкрил нова възможност. Една организация в Сан Франциско – Център за развитие на младите жени – предоставяла социални услуги, включително обучение за работа, на момичета и млади жени, които са на улицата или в беда. Центърът набирал нови служители. Латифа видяла спасителен пояс и се хванала за него.

Когато започнала да работи за центъра, била тийнейджърка и отглеждала дъщеря си сама; скоро станала неудържима. Била навсякъде: на заседания на местните власти, призовавайки за промени в помощ на момичетата жертви на трафик; по улиците на бедните квартали, предлагайки презервативи и бонбони заедно с информация за това как да получиш помощ; в самия център, работещ с уязвими момичета от нейния квартал. „Виждах сила в тези млади жени – спомня си тя. – Имаше хора, които нямаха абсолютно нищо, но бяха някак си в състояние да избутат деня. И следващия ден. И следващия.“

Членовете на борда на центъра били толкова впечатлени от упоритостта на Латифа, от уменията и лидерството й, че я поканили да стане изпълнителен директор, макар и едва на деветнайсет години. Тя казала да – и тогава я срещнах.

В градската прокуратура работех със същата общност от жени като Латифа. Провеждах семинари за уязвими жени на тема „Знайте правата си“ в целия град и помолих Латифа да обединим усилията си. Виждах, че тя е гений, и се оказа, че не съм единствената, която мисли така. През 2003 г. тя стана най-младата жена, която някога е печелила престижната награда „Genius” на Макартър.

Когато станах районен прокурор, често си мислех: „Ами ако Латифа беше арестувана за пакетче с трева вместо за кражба? Ами ако беше осъдена на затвор вместо на пробация?“. Знаех какво означава присъда за престъпление. Не беше само времето в затвора; ставаше въпрос за това какво се случва после. Като държава сме специалисти в пускането на затворници и захвърлянето им в отчаяна, безнадеждна ситуация. Даваме им малко пари и автобусен билет и ги изпращаме да си вървят с присъда за престъпление – не точно опитът, който търсят повечето работодатели. В толкова много случаи, след като бъдат отхвърлени при кандидатстване за работа, те не намират начин да печелят пари. От момента, в който си тръгнат, има опасност да се върнат. Връщат се в същия квартал, със същите хора, на същия ъгъл; единствената разлика е, че вече са излежали присъда. Затворът има своя собствена гравитационна сила, често неизбежна; от стотиците хиляди затворници, които освобождаваме в държавата всяка година, близо 70 процента извършват престъпление в рамките на три години. Статуквото не работи.

Събрах малка група от доверени съветници, включително моя смел и блестящ политически консултант Тим Силард, и зададох въпроса: какво би било необходимо, за да се състави програма за приобщаване, която действително работи? Казано по друг начин, ако най-добрият начин за осигуряване на обществена безопасност е на първо място предотвратяването на престъпността, какво можем да направим, за да попречим на хората да извършат повторно нарушение?

Ами ако наистина бихме могли да ги върнем на правия път?

Този въпрос определи името на програмата, която разработихме с Тим: „Back on Track” („Отново в правия път”). В основата й беше моята вяра в силата на изкуплението. Изкуплението е вековна концепция, вкоренена в много религии. Това е концепция, която предполага, че всички правим грешки, а за някои грешката се издига до нивото на престъпление. Да, трябва да има последствия и отчетност. Но след като дългът към обществото бъде изплатен, не е ли признак на гражданско общество да позволим на човека да заслужи мястото си обратно?

В началото имаше огромна съпротива. По това време политиката на криминалното правораздаване все още клонеше към раздаването на по-строги присъди или милитаризирането на полицията. Водещото схващане сред мнозина беше, че системата на наказателното правосъдие не е достатъчно наказателна. Повече от десетилетие по-късно тази нагласа, за щастие, е отстъпила, отваряйки пространство за по-балансиран подход. Програмите за приобщаване като „Back on Track” вече са част от основната политика. Но в онези дни се сблъсквах със силна съпротива, включително от страна на хора, с които работех често. Те гледаха на работата на прокурора като вкарване на хора в затвора, а не внимание върху това, което се случва с тях, когато излязат. Това беше нечий друг проблем. Обвиниха ме, че губя ценно време и ресурси. Казваха ми: „Трябва да ги заключвате, вместо да ги пускате навън“.

Но ние издържахме. Това беше едно от нещата, които ценях, заемайки този пост. В крайна сметка от мен зависеше дали ще продължим инициативата. Изслушвах критиците си, но не позволявах да ме ограничават. Исках да променя нещата. Исках да докажа, че е възможно.

Така че с Тим се заехме с работата. Искахме да създадем възможности, подлагайки участниците на строга програма, която често сравнявах с тренировъчен лагер. Това включваше обучение за работа, общообразователни курсове, общественополезен труд, класове по родителство и финансова грамотност, както и тестване за наркотици и терапия. Прокуратурата беше водеща в начинанието, но наехме също редица важни партньори – от Goodwill Industries, която ръководеше общественополезния труд и обучението за работа, до Търговската камара на Сан Франциско и нейните компании, които помагаха за намирането на работни места за участниците в програмата, и местните синдикати, които предоставяха ценни възможности за стаж.

Макар и състрадателна като подход, програмата беше интензивна по характер. Това не беше програма за социално подпомагане, а за правоприлагане. Първите участници бяха извършители на ненасилствени нарушения за първи път, които бяха докарани в Съдебната палата в полицейска кола. Участниците трябваше първо да се признаят за виновни и да поемат отговорност за действията, които са ги довели дотук. Обещанието беше, че ако завършат програмата успешно, обвиненията им ще отпаднат, което им даваше още повече основание да положат усилия. Не бяхме проектирали програма за постепенно изглаждане на ръбовете. Ставаше въпрос за трансформация. Знаехме какво могат да постигнат тези млади хора и искахме и те да го видят у себе си. Искахме всеки участник да преодолее най-високата летва.

Когато дойде време да се избере някой, който да стартира програмата, веднага се сетих за едно име. Обадих се на Латифа.

Отначало тя не искаше. Никога не си беше представяла да работи за прокуратурата.

– Не искам да работя за Мъжа – каза ми тя.

– Е, не се притеснявай – засмях се аз. – Няма да работиш за Мъжа. Ще работиш за мен.

Латифа работи изключително много. И учениците от „Back on Track” също. И една вечер, която никога няма да забравя, дойде време да споделим плодовете на тези усилия.

Тим, Латифа и много други от моя офис дойдоха при мен след затварянето на съда онази вечер. Тръгнахме по коридора към заседателната зала на журито. Когато влязохме, стаята беше пълна с хора, носещи цветя и балони. Оживеното, радостно настроение беше най-малкото нетипично за залата на журито. Но това не беше типична вечер. Излязох отпред и открих първата церемония по дипломиране по програмата.

Група от осемнайсет мъже и жени минаха през главния вход и тръгнаха по пътеката, за да заемат местата си. С малки изключения, повечето от тях за първи път в живота си носеха тоги. Само неколцина някога бяха имали повод да поканят семейството си, повод, който да накара любимите им хора да проронят сълзи от щастие. Това тържество беше спечелено трудно и те заслужаваха всяка минута от него.

За една година, откакто се включиха в програмата, всеки от тях беше изкарал минимум общобразователна диплома и беше получил стабилна работа. Всички бяха положили общественополезен труд – по над двеста часа. Бащите бяха платили всичките си непогасени плащания за издръжка на деца. И всички бяха чисти от наркотици. Доказаха, че могат да го направят, че това е възможно.

В замяна на тези усилия и на този успех ние държахме да спазим нашето обещание. В допълнение към дипломата завършилите получаваха чисто досие от съдията, който присъстваше на завършването.

Редица съдии от върховния съд проявиха желание да председателстват церемониите по завършване на програмата, включително моят приятел Джон Диърман – бивш социален работник, който стана най-дългогодишният съдия в историята на Сан Франциско. Друг сред тях беше съдията Телтън Хендерсън – икона в движението за граждански права, който през 1963 г. заел колата си на Мартин Лутър Кинг-младши, за да може доктор Кинг да стигне до Селма, след като собствената му кола се повредила.

„Back on Track” бързо доказа своите достойнства. Две години по-късно само 10% от завършилите програмата бяха извършили повторно престъпление, в сравнение с 50% от другите, осъдени за подобни престъпления. Тя представляваше и интелигентно, ефективно управление на средствата на данъкоплатците – нашата програма струваше около 5000 долара на участник. За сравнение: воденето на дело за престъпление струва 10 000 долара, а настаняването на някой за една година в окръжния затвор – поне още 40 000 долара…

Ако откъсът те заинтригува, открий повече информация за „Истините, на които държим“ на Камала Харис на сайта ни.

Може да харесаш още…

Pin It on Pinterest