Коментари –

0

Коментари –

0
Из „Заключи всички врати“ на Райли Сейгър
Заключи всички врати_Райли Сейгър_корица

„Заключи всички врати“ на Райли Сейгър (превод: Деница Райкова, изд. 2022 г.) е класически хорър трилър, на чиито страници ще проследиш живота на млада жена, която започва нова работа като отговорник за апартамент в най-старата и най-бляскава сграда на Ню Йорк.

Не канете гости.
Не нощувайте извън сградата.
Не безпокойте другите обитатели, всичките до един богати или прочути, или и двете.

Това са единствените три правила за Джулс Ларсън, наета да наглежда апартамент в „Бартолъмю” – една от най-прочутите и загадъчни сгради в Манхатън. Наскоро преживяла любовно разочарование и напълно разорена, Джулс е завладяна от великолепието на обстановката и приема условията, готова да остави предишния живот зад гърба си.

Но дали в крайна сметка заключването на всички врати ще прогони ужаса, ако ужасът е заключен там вътре с нея?

Първа глава

Асансьорът прилича на клетка за птици. От онези, високите и натруфени – целият в тънки решетки и с позлатена външна част. Дори си представям птици, докато влизам вътре. Екзотични, ярки и бляскави.

Всичко, което не съм.

Жената до мен обаче определено отговаря на описанието, със синия си костюм „Шанел“, руса коса, вдигната във висока прическа, ръце със съвършен маникюр, увиснали под тежестта на няколко пръстена. Може би е на петдесет и няколко. Може би по-възрастна. Лицето й е изопнато и лъскаво от ботокса. Гласът ѝ е ведър като светло шампанско и също толкова бълбукащ. Дори името ѝ е елегантно – Лесли Евелин.

Тъй като технически това е интервю за работа, аз също съм с костюм.

Черен.

Не „Шанел“.

Обувките ми са от „Пейлес“. Кестенявата ми коса с дължина до раменете е раздърпана. При нормални обстоятелства бих отишла в „Супер кътс“ да се подстрижа, но сега дори това е твърде скъпо, за да си го позволя.

Кимвам с престорен интерес, когато Лесли Евелин казва:

– Асансьорът е оригинален, разбира се. Както и главното стълбище. В лобито няма големи промени, откакто тази сграда отворила врати през 1919 г. Това им е страхотното на тези по-стари сгради – построени са да бъдат трайни.

И явно да принудят хората да навлизат взаимно в личното си пространство. С Лесли стоим рамо до рамо в изненадващо малката кабина на асансьора. Той обаче компенсира със стил онова, което му липсва по отношение на размери. На пода има червен килим, а на тавана – позлата. На три от страните плоскости от дъбова ламперия се издигат на височината на кръста, а там са заменени от поредица тесни прозорчета.

Кабината на асансьора има две врати – една с тънки като тел решетки, която се затваря сама, плюс кръстосана решетка, която Лесли плъзва на мястото й, преди да натисне копчето за най-горния етаж. После потегляме, издигайки се бавно, но сигурно във вътрешността на един от най-прочутите адреси в Манхатън.

Ако знаех, че апартаментът е в тази сграда, никога нямаше да се отзова на обявата. Щях да го сметна за загуба на време. Не съм като подобните на Лесли Евелин, която носи дипломатическо куфарче с цвят на карамел и изглежда толкова естествено на подобно място. Аз съм Джулс Ларсън, родом от градче във въгледобивния район на Пенсилвания, с по-малко от петстотин долара в текущата си сметка.

Не ми е тук мястото.

В обявата обаче не се споменаваше адрес. Просто оповестяваше нуждата от човек, който да се грижи за апартамент, и посочваше телефонен номер, на който да позвъните, ако проявявате интерес. Аз проявявах. Позвъних. Лесли Евелин отговори и ми съобщи час и ден за интервюто и адрес. Долната част на Горен Уест Сайд. И въпреки това не знаех наистина в какво се замесвам, докато не застанах пред сградата, проверявайки за трети път адреса, за да се уверя, че съм на правилното място.

„Бартолъмю“.

Точно зад „Дакота“ и „Сан Ремо“ с неговите два шпила – някои от най-разпознаваемите сгради с апартаменти в Манхатън. Част от това се дължи на размера й. В сравнение с тези други легенди на недвижимите имоти в Ню Йорк „Бартолъмю“ е нещо доста невзрачно – тънък каменен отрязък, издигащ се тринайсет етажа над Сентръл Парк Уест. В квартал от чудовищно големи сгради „Бартолъмю“ се откроява, представлявайки точно обратното. Тя е малка, изящна, запомняща се.

Славата на сградата обаче се дължи главно на гаргойлите. Класическият вид с прилепови криле и дяволски рога. Тези каменни зверове са навсякъде: от двата, които се мъдрят над сводестата входна врата, до онези, приклекнали на всеки ъгъл на скосения покрив. По фасадата на сградата има още, разположени в къси редици на всеки втори етаж. Седят по мраморни издатини, вдигнали ръце към первазите горе, сякаш те единствени държат „Бартолъмю“ изправена. Това придава на постройката готически, напомнящ за катедрала външен вид, който е вдъхновил също толкова религиозно прозвище – Сейнт Бартс.

През годините „Бартолъмю“ и гаргойлите ѝ са красили хиляди снимки. Виждала съм сградата върху пощенски картички, в реклами, като декор за модни фотосесии. Появявала се е във филми. И по телевизията. И на корицата на публикуван през осемдесетте бестселър, наречен Сърце на мечтател: именно така най-напред научих за нея. Джейн имаше екземпляр и често ми го четеше на глас, докато лежах просната на нейното легло.

Книгата разказва чудатата история на двайсетгодишно сираче на име Джини, която, чрез обрат на съдбата и щедростта на баба, която никога не е познавала, се превръща в обитателка на „Бартолъмю“. Джини обикаля елегантното си ново обкръжение, издокарана в поредица от все по-изящни бални рокли, докато жонглира с неколцина ухажори. Сладникаво е, спор няма, но по прекрасния начин. Онзи, който кара едно младо момиче да си мечтае как открива романтика по оживените улици на Манхатън.

Докато Джейн четеше, аз се взирах в корицата на книгата, на която е изобразен изглед от улицата срещу „Бартолъмю“. Там, където израснахме, нямаше такива сгради. Само редица еднотипни къщи и витрини с изпоцапани със сажди стъкла, чието мрачно униние се нарушаваше само от някое училище или църква. Макар никога да не бяхме ходили там, Манхатън будеше жив интерес у Джейн и мен. Също и представата да живеем на място като „Бартолъмю“, което бе на цели светове от спретнатата къща, в която живеехме с родителите си.

– Някой ден – често казваше Джейн между главите. – Някой ден ще живея там.

– А аз ще ти идвам на гости – винаги изписуквах аз.

Тогава Джейн ме погалваше по косата:

– Да ми идваш на гости ли? Ти ще живееш там с мен, малка Джули.

Никоя от тези фантазии от детството не се сбъдна, разбира се. Те никога не се сбъдват. Може би за всички като Лесли Евелин по света. Но не и за Джейн. И определено не за мен. Това возене с асансьор е най-близкото до сбъдването им, което ще получа.

Асансьорната шахта е сместена в едно кътче на стълбището, което се вие нагоре през центъра на сградата. Виждам го през прозорците на асансьора, докато се изкачваме. Между всеки етаж има десет стъпала, площадка, после още десет стъпала.

На една от площадките възрастен мъж слиза с хриптене по стълбите с помощта на изтощена на вид жена в лилави санитарни дрехи. Тя чака търпеливо и улавя мъжа за горната част на ръката, когато той спира да си поеме дъх. Макар да се преструват, че не обръщат внимание, докато асансьорът минава, ги хващам как хвърлят бърз поглед точно преди следващият етаж да ги скрие от поглед.

– Обитаемите площи са разположени на единайсет етажа, започвайки от втория – казва Лесли. – На приземния има офиси за персонала и зони само за наети служители, плюс отдела по поддръжката. Складовите помещения са в мазето. На всеки етаж има по четири апартамента. Два отпред. Два в дъното.

Подминаваме още един етаж: асансьорът е бавен, но стабилен. На този етаж жена около възрастта на Лесли го чака да се върне. Обута в клин и ботуши „Уг“ и облечена в обемист бял пуловер, тя разхожда невероятно миниатюрно куче на украсена каишка. Помахва любезно на Лесли, докато се взира в мен иззад огромни слънчеви очила. В краткия миг, когато сме лице в лице, разпознавам жената. Актриса е. Или поне едно време беше. Минали са десет години, откакто за последно я видях в онзи сапунен сериал, който гледах с майка ми през лятната ваканция.

– Това да не е…

Лесли ме спира с вдигната ръка:

– Никога не обсъждаме обитателите. Това е едно от негласните правила тук. „Бартолъмю“ се гордее с дискретността си. Хората, които живеят тук, искат да се чувстват удобно и спокойно зад стените му.

– Но тук наистина живеят знаменитости?

– Всъщност не – казва Лесли. – Което ни устройва чудесно. Последното, което искаме, са дебнещи отвън папараци. Или, пази боже, нещо толкова ужасно като онова, което стана в „Дакота“. Нашите обитатели предпочитат да не парадират с богатството си. Обичат уединението. Доста от тях използват подставени корпорации, за да купят апартаментите си, така че покупката да не стане публично достояние.

Асансьорът спира с дрънчене най-горе на стълбите и Лесли казва:

– Пристигнахме. Дванайсети етаж.

Отваря рязко решетката и излиза: токчетата ѝ потракват по черно-белите керамични плочки на релефни квадратчета.

Стените на коридора са в бургундско червено, с аплици, поставени на равни интервали. Подминаваме две врати без табелки, а после коридорът свършва без изход при широка стена, на която има още две врати. За разлика от другите, тези имат табелки.

12А и 12Б.

– Мислех, че има по четири апартамента на всеки етаж – отбелязвам.

– Има – отговаря Лесли. – С изключение на този. Дванайсетият етаж е специален.

Хвърлям поглед обратно към вратите без номера зад нас.

– Тогава какво са тези?

– Складови помещения. Достъп до покрива. Нищо вълнуващо. – Бръква в дипломатическото си куфарче и изважда връзка ключове, с които отключва 12А. – Ето къде е истински вълнуващото.

Вратата се отваря рязко и Лесли отстъпва настрана, разкривайки миниатюрно обзаведено с вкус фоайе. Има портманто, огледало с позлатена рамка и масичка с поставени отгоре лампа, ваза и купичка за ключове. Погледът ми се отмества през фоайето, във вътрешността на самия апартамент и към прозорец точно срещу вратата. Отвън се разкрива една от най-зашеметяващите гледки, които съм виждала.

Сентръл Парк.

Късна есен.

Кехлибарено слънце, чиито лъчи падат косо по оранжево-златисти листа.

Всичко това – от птичи поглед от четирийсет и пет метра височина.

Прозорецът, който осигурява гледката, се издига от пода до тавана в официална дневна от другата страна на един коридор. Прекосявам коридора с омекнали крака и се отправям към прозореца, като спирам, когато носът ми е на два сантиметра от стъклото. Право напред са езерото в Сентръл Парк и изящната извивка на Боу Бридж. Отвъд тях, в далечината се виждат фрагменти от Бетезда Теръс и Лоуб Боутхаус. Вдясно е Шийп Медоу: зелената ѝ шир е осеяна със силуетите на хора, припичащи се на есенното слънце. Отляво е замъкът „Белведере“, на фона на величествения сив камък на Музея на изкуствата „Метрополитън“.

Попивам гледката, леко задъхана.

Представяла съм си я преди, докато четях Сърце на мечтател. Това е точно същата гледка, която Джини имаше от апартамента си в книгата. Ливадата на юг. Замъка на север. Боу Бридж точно в средата – предмет на всичките й най-необуздани мечти.

За един кратък миг това е моята реалност. Въпреки всички гадости, които преживях. Може би дори точно заради тях. Да бъда тук, някак ми се струва като намеса на съдбата дори когато отново ме осенява онази всепоглъщаща мисъл: Не ми е тук мястото.

– Съжалявам – казвам, когато се откъсвам с усилие от прозореца. – Мисля, че е станало огромно недоразумение.

Има много начини, по които с Лесли Евелин може да сме се разбрали погрешно. В обявата в „Крейгслист“ може да е бил посочен грешен номер. Или може да съм сгрешила при набирането. Когато Лесли вдигна, разговорът беше толкова кратък, че объркването бе неизбежно. Аз мислех, че тя търси човек, който да се грижи за апартамента. Тя е помислила, че търся апартамент. Ето ни сега: Лесли, която накланя глава, за да ме погледне объркано, и аз, обзета от благоговение пред гледка, която, нека погледнем истината в очите, поначало никога не е трябвало да бъде видяна от човек като мен.

– Не харесвате апартамента? – пита Лесли.

– Влюбена съм в него. – Позволявам си още едно бързо надзъртане през прозореца. Не мога да се сдържа. – Но не си търся апартамент. Искам да кажа, търся, но дори да пестя всеки цент, докато стана на сто години, пак няма да съм в състояние да си позволя това жилище.

– Апартаментът още не е свободен – казва Лесли. – Нужно е само някой да го обитава през следващите три месеца.

– Няма начин някой доброволно да ми плаща да живея тук. Дори за три месеца.

– Тук грешите. Точно това искаме.

Лесли посочва диван в центъра на стаята. Тапициран в алено кадифе, той изглежда по-скъп от първата ми кола. Сядам предпазливо, боейки се, че едно невнимателно движение може да съсипе цялата мебел. Лесли сяда в кресло в същия цвят срещу канапето. Между нас има махагонова масичка за кафе, върху която е поставена саксия с орхидея: цветчетата ѝ са бели и безукорни.

Сега, когато гледката вече не ме разсейва, виждам как цялата дневна е решена в червени и дървесни тонове. Удобно е, макар и малко претрупана. В ъгъла тиктака поставен на пода висок часовник. Кадифени завеси и дървени капаци на прозорците. Месингов телескоп върху дървен триножник, насочен не към небесата, а към Сентръл Парк.

Тапетът е с червен флорален десен – изящна шир от цветчета, разтворени като ветрила и застъпващи се в сложни съчетания. На тавана има декоративни корнизи в тон с тях: мазилката разцъфва в сложни завъртулки в ъглите.

– Ето как стоят нещата – казва Лесли. – Друго правило в „Бартолъмю“ гласи, че никой апартамент не може да остава празен за повече от месец. Това правило е старо и, биха казали някои, странно. Онези от нас, които живеят тук обаче, са единодушни, че обитаваната сграда е щастлива сграда. Някои от жилищата наоколо? Полупразни са през повечето време. Разбира се, хората може и да притежават апартаментите, но рядко са в тях. И си личи. Влезеш ли в някой от тях, се чувстваш все едно си в музей. Или, по-лошо, в църква. После, трябва да се мисли и за сигурността. Ако се разчуе, че някое жилище в „Бартолъмю“ ще е празно няколко месеца, не може да се предвиди кой може да се опита да нахлуе там.

Оттук и невзрачната обява, забутана сред всички други обяви от типа „Търсим помощник“. Бях се зачудила защо е толкова неясна.

– Значи търсите пазач?

– Търсим обитател – натъртва Лесли. – Още един човек, който да вдъхне живот в сградата. Вземете това жилище например. Собственичката почина наскоро. Беше вдовица. Нямаше собствени деца. Само няколко алчни племеннички и племенници в Лондон, които в момента се карат кой трябва да получи жилището. Докато се реши този въпрос, апартаментът ще стои свободен. При положение че на този етаж има само два апартамента, помислете какво усещане за празнота ще се създава.

– Защо племенничките и племенниците просто не го преотстъпят под наем?

– Това не е позволено тук. По същите причини, които споменах по-рано. Нищо не пречи на някого да преотстъпи вече наето жилище и после да направи с него бог знае какво.

Кимвам, внезапно разбрала:

– Като плащате на някого да отседне тук, се уверявате, че няма да направи нищо на апартамента.

– Точно – потвърждава Лесли. – Приемете го като застрахователна полица. Която се изплаща доста добре, бих добавила. В случая с 12А семейството на покойната собственичка предлага четири хиляди долара месечно.

Ръцете ми, които досега са лежали скромно на скута ми, се смъкват от двете ми страни.

Четири бона на месец.

За да живея тук.

Заплащането е толкова зашеметяващо, та имам чувството, че пурпурното канапе под мен е пропаднало, оставяйки ме да се нося трийсет сантиметра над пода.

Опитвам се да си събера мислите, като се затруднявам да направя най-елементарни сметки. Това са дванайсет хиляди долара за три месеца. Повече от достатъчно, за да ми помогнат да задържа глава над водата, докато отново уредя живота си.

– Предполагам, че се интересувате – казва Лесли.

Понякога животът ти предлага бутон за рестартиране. Когато го стори, трябва да го натиснеш толкова силно, колкото можеш.

Джейн ми каза това веднъж, по времето, когато четяхме на леглото и, когато бях прекалено малка да разбера какво има предвид.

Сега го разбирам.

– Сериозно се интересувам – потвърждавам.

Лесли се усмихва, с блестящи зъби между устни в прасковен цвят:

– Тогава да продължим с интервюто, става ли?

Заинтригува ли те откъсът? Открий повече информация за „Заключи всички врати“ на Райли Сейгър на сайта ни.

Прочетете и тези публикации…